Сказание за Чулман

(Чулман толгау)

преведе Зенд Бурджан колобър

Част II. Песен за Илат

Втора глава от епоса започва с описание на предпотопната обстановка в Сувар и самия Потоп, който става при кан Балъш, 63-тия цар на Сувар. Епохата, предшестваща Потопа, е епоха на духовен упадък, силно религиозно разделение и противопоставяне, съпроводено с братоубийство. Духовният упадък е следствие на това, че почитта към Тангра е забравена и на преден план е излязла почитта към два алпа – тархана на алпите Мар и Чулман. Тази почит е в основата на силно религиозно разделение и противопоставяне, като привържениците на Чулман са гонени и изселвани от тези на Мар, а тези на Чулман противостоят на тези на Мар.

Тарханът на алпите Мар създава Златното руно (заради което е и Похода на аргонавтите), когато кан Атряч създава първия курган и го посвещава на Мар. Срещата на Атряч с Мар дори води до промяна на времето, в което се чества Българската нова година. Атряч започва война с царя на Египет (Мамил) Хараб и го побеждава, вземайки трона му. В отговор на това, Хараб като служител на Яга по негов съвет, изсипва една кана с нечистотии в свещената река Тангра Су, за да разгневи нарочно алпа Чулман. Така той си връща престола в Мамил (Египет). Но самият Мар се изплашил, че Тангра ще разбере за прегрешението му тайно да разреши на хората да се заселят в Сувар. За да заличи това свое земно дело, той заповядва на Чулман да потопи целият Сувар под вода, за да унищожи хората в него. Преди това заповядал на своите любимци в лицето на кан Атряч, да си построят кораб и да се качат в него, без да им казва какво ще се случи. Потопът се образува, когато Чулман разлива широко водите на реките Тангра и Куа-Бурат, като същевременно ги съединява. Така възниква Ак-Дингез – Бяло море.

По-нататък? По-нататък „приятно четене”, на всички будни Българи!

27. Как Сувар бил потопен
28. Атряч плава по моретата и стоварва келбирите на един остров
29. Атряч се спуска от Аралхат и става джабгусир на Илат
30. Атряч Таргиз се спуска в Царството на Чулман
31. Как Таргиз търсил и намерил Танъш
32. Таргиз Кимер отвлича Танъш и я изгубва
33. Как Таргиз ходил за Танъш при Чулман
34. Как Могер дошъл на власт и управлявал
35. Могер и Раджил Авар
36. Анджа, Бел и Раджил Авар
37. Кой и как царувал в Илат след Бел
38. Егим и неговите потомци
39. Как проклятието на Умай тегнело над рода на Талай

Как Сувар бил потопен

(1) Изгубил Яга битката в Булгар
и напуснал Сънджак;
но човешки слабости
намерил той в Самар.

(2) Там той устроил
едно страшно бедствие –
ще разкажем за това,
защото туй е много поучително.

(3) Това се случило
след управлението
на царя на Сувар Балъш,
потомък на Шамбат.

(4) Този Балъш бил
63-и цар на Самар
и имал трима синове –
Буръш, Гюниш и Каръш.

(5) Най-големият от тях – Буръш –
след смъртта на Балъш
по право станал цар
на Самар-Илат.

(6) Оженил се Буръш за Кубаниш –
дъщерята на алпа Куян Джуанъш,
чието царство – Миджан –
било съседно на Сувар.

(7) Най-малкият син на Балъш – Каръш –
толкова завиждал на Буръш,
че замислил да убие брат си,
за да завземе трона на Самар.

(8) Веднъж той казал на Буръш,
че иска да му покаже
почиващия си на морския бряг
алп Арбай Джалъш.

(9) А следва да се каже, че Буръш
твърде почитал Чулман,
макар в Самар
всички да почитали повече Субаш.

(10) Отначало субашските бийове
от обкръжението на трона
прогонвали всички българи,
които не почитали над всички Субан.

(11) Изгнаниците се заселили на планината
Айръхат или Магизхат,
която имала връх
във вид на месечина.

(12) По-късно тези строгости
били отменени,
но изгнаниците
останали на тази планина.

(13) Буръш често
ги посещавал
и принасял с тях
жертви на Чулман.

(14) Субашите били принудени
да търпят това,
тъй като Субаш силно
ги обогатявал.

(15) Каръш знаел, че Буръш,
който дълбоко почитал Чулман,
не ще откаже да дойде с него,
за да види любимия си алп.

(16) Когато Буръш се приближил
до високия бряг
и се навел над урвата,
Каръш го блъснал долу...

(17) Това убийство
случайно видял Гюниш.
Тогава Каръш го ослепил
и го заплашил, че ще убие и него,

(18) ако разкрие
някому
тайната на смъртта
на цар Буръш.

(19) Изплашеният Гюниш оттогава
всячески скривал истината,
защото ценял живота си
повече от честта.

(20) На хората Каръш казал,
че Буръш се е удавил,
а на погребението на царя
казал следното:

(21) В погребалния огън
сложил мокри дърва
и той съвсем
не можал да се разгори.

(22) Тогава Каръш казал на народа:
“Това е знак за гнева на Нардуган –
за това, че Буръш почиташе
повече не него, а Чулман.

(23) Нека да хвърлим
децата на Буръш
в стихията на Джалъш –
любимия алп на техния баща:

(24) може би тогава
Субаш Леу-бай
ще ни прости
греха на Буръш!”.

(25) Хората послушали
коварния Каръш –
те заковали в сандък
децата на Буръш –

(26) момичето Ак-Дениз
и младежа Ръш –
и ги хвърлили от урвата
в кипящото море.

(27) След това Каръш
полял дървата с масло
и те пламнали
по-ярко от Слънцето.

(28) Почнали хората да считат
Каръш за мъдрец
и го избрали за цар,
а той това и искал.

(29) Разбира се, според старшинството,
Гюниш трябвало да стане цар,
но той бил сляп, а българите
никога не избирали за царе сакати...

(30) Вестителят на Мар - Чокър Челбас,
когото наричали и Кулюг-Бала,
съобщил на Чулман за това,
което били сторили с децата на Буръш.

(31) Исадун много се разстроил –
дожаляло му за децата на Буръш,
които го почитали повече
от всеки друг.

(32) Дори децата си Буръш
нарекъл в чест на Джалъш –
нали самия Арбай наричали
Ръш-Джалъш и Ак-Дениз.

(33) Затова Чулман спасил
тези деца –
изнесъл Ръш
на брега на река Кубан,

(34) а малката Ак-Дениз
взел при себе си
на остров Чулман
и я отгледал.

(35) Ак-Дениз обикнала Орбай,
а когато порастнала сама
поискала да се омъжи за алпа
и му родила дъщерята Судан.

(36) А Ръш бил приютен
от Тетеш – потомъка на Кавъл.
Нямал Тетеш синове
и той много се зарадвал на Ръш.

(37) Без колебания царят
му дал за жена
своята дъщеря-красавица
Боз-бика.

(38) Сега Тетеш
можел да нарича Ръш син,
а благодарният Ръш
приел името на рода на царя.

(39) А когато настъпил
последният час на Тетеш,
той оставил на Ръш
своето царство.

(40) Станал Ръш цар на Сънджак
под името Ръштавлъ.
Извършил той много славни дела,
станал истински бахадир...

(41) А сега да разкажем
какво се случило с Каръш и Гюниш –
и ще започнем разказа
с историята за сватбата на Балъш.

(42) Балъш живял не много праведно:
обичал различните увеселения и удоволствия,
имал множество жени и безразсъдно
разпилявал цялата хазна на царството.

(43) За да поправи делата си
Балъш решил да се ожени
за принцесата на Караджим –
прекрасната Бахтакъз.

(44) Той бил привлечен
от голямата печалба –
баща й давал
огромна зестра.

(45) Като се оженил за Бахтакъз
и получил за това
едно приказно богатство,
Балъш отново живнал.

(46) Той продължил
своя весел живот,
към който привикнал
и Гюниш и Каръш.

(47) Това разстройвало Бахтакъз,
но повече от всичко
я опечалявало не това
безсмислено пропиляване на живота,

(48) а това, че децата й
не приели от нея
обичайното за масгутите
почитане на Мар.

(49) Дори Буръш, който не се увличал
от лекомисления живот на Балъш,
почнал да почита най-вече не Мар,
а Чулман Исадъ-Джалъш.

(50) Тогава тя решила
да внуши почитането на Мар
поне на своите
скъпи внуци.

(51) Но Буръш не ги дал
на нея да ги възпитава,
защото искал да им внуши
високото почитане на Чулман.

(52) Само Гюниш,
комуто разпуснатият живот
съвсем не оставял
време за децата,

(53) й доставил
голяма радост:
дал й да възпитава
неговия син Атряч.

(54) Атряч наричали
също и Укряч,
защото майка му била
слугиня на бащата на Сур Укряч.

(55) Поради това Атряч
се бил напатил като малък –
другите братя
го считали за незаконно роден.

(56) Те всякак
го подигравали и дразнели
и само баба му
беззаветно го обичала.

(57) Неслучайно по настояване на Бахтакъз
Атряч бил наречен с името на Мар –
във внука си тя въплътила онова,
което не могла да възпита в синовете си.

(58) Станал Укряч почитател на Мар
и все си мечтаел да го види отблизо
с очите си, но като малък
това не му било отредено.

(59) Но мечтата не го напускала
и когато порастнал, той
наредил на хората си да му докладват
за всяко силно опасване на пшеница.

(60) Той знаел от разказите на баба си,
че Мар много обича пшеница
и понякога дори се спуска на Земята,
за да си похапне от нея.

(61) Много пъти на принца
докладвали за опасвания,
но всеки път работата
се изяснявала с други обстоятелства:

(62) или с кражби от хора,
или с преминавания на царя по време на лов,
или с лакомията
на различни животни и птици.

(63) Но ето че веднъж Укряч,
тръгвайки да провери поредното отъпкване,
се уморил от дългото пътуване
и заспал направо сред едно пшенично поле.

(64) Когато се събудил посред нощ
от някакъв шум,
той видял в полето Мар в образа
на червен златогрив кон...

(65) На следващия ден Атряч
наредил на насипят на това място курган,
на върха на който построил
красив карамадж на Мар.

(66) В този карамадж Атряч
принесъл в жертва на Мар
много добитък
и, разбира се, пшеница.

(67) А кожата на най-големия
бял овен
окачил в свещената горичка,
засадена в карамаджа.

(68) А до нея
по заповед на Укряч
хората му положили
богати дарове.

(69) Всички тези дарове били обвити
в жълтата слама,
която Мар Джайтасир
най-много обича.

(70) А през нощта Атряч,
който останал да охранява
току-що осветения карамадж,
отново видял Нар Мар.

(71) Тарханът на алпите
се спуснал от небето
в образа на прекрасен
огнено-червен кон.

(72) В карамаджа той изял
оставените дарове,
след което се отъркал
с грива о кожата

(73) и тази овнешка кожа
станала златна
и получила названието
Джаръмшан...

(74) След това Атряч
почнал да празнува Новата година,
не в Нардуган, както субаш-българите,
а в деня на срещата си с Мар.

(75) Този ден бил в месеца,
който субашите наричали Баръс,
защото те давали на месеците
имената на годините.

(76) За разлика от тях
останалите българи
давали на месеците имената на числа
или на някакви събития.

(77) Около карамаджа, в аула Ат-Алан,
Укряч заселил хора, на които
било възложено да го надзирават:
девойки, гадатели и други дияри.

(78) Когато настъпвало времето,
тези девойки
се съчетавали с гадателите
и ставали техни жени.

(79) След това те
не можели вече да влизат там –
мястото надзиравали
само девойките-тамаркъзи...

(80) Всичко в Ат-Алан
живеели 33 кама
и 330-те
техни жени.

(81) Пак там, но отделно от тях,
живеели 33-те
прекрасни тамаркъзи,
надзираващи карамаджа.

(82) Там живеели и две жени –
старшата, Келбир-хатън,
и Кара-хатън,
жената-палач.

(83) Кара-хатън екзекутирала девойките,
ако те нарушавали правилата,
защото те не бивало
да се опозоряват.

(84) Там живеела за известно време
и една друга жена,
която наричали
Каугар.

(85) Тя била
най-развратната
и в нея се събирало
цялото зло на Самар.

(86) Когато срокът й изтичал,
Кара-хатън
я екзекутирала, след което
избирали нова Каугар...

(87) Всички тези дияри
били издържани от Атряч.
Обикнал принца Джайтасир
за това високо почитане.

(88) Когато веднъж Каръш
наредил на Укряч да завладее Мамил,
Джаръм-Ат решил
да помогне на принца.

(89) Когато се сблъскали в сражението
войските на Атряч
и на царя на Мамил – Хараб,
то тук се появил и Мар.

(90) Внезапно излязъл Майрам из-зад облаците
и със сиянието си заслепил тарбийците
и Укряч с лекота
разбил врага.

(91) Хараб попаднал в плен
и станал роб на Атряч.
Мразел Хараб самарците
и мечтаел да отмъсти за своя позор.

(92) И ето че веднъж Хараб
взел една кана с нечистотии
и ги излял в реката Тангра-су,
за да се разгневи Чулман на Самар.

(93) Този Хараб бил
слуга на самия Яга,
а онзи високо
го ценял.

(94) Когато Хараб
извършил злодейството,
Яга му помогнал
да избяга в Мамил.

(95) Там Хараб
с помощта на Яга
отново завладял
трона на Мамил.

(96) А Чулман, като узнал
за ужасното светотатство,
се оплакал от това
на Джаръм-Ат Майрам.

(97) Тарханът на алпите Мар се изплашил,
че на всички ще стане известно
за тайното му разрешение
за заселването на хората в Сувар.

(98) Затова той намислил
за запазването на тайната
да потопи целия Самар,
уж за наказание за своеволието.

(99) Но Джайтасир решил
да спаси онези хора,
които го почитали
по-високо от другите алпи.

(100) Явявайки се на Атряч насън,
Мар му казал: “В един от дните
вземи кораб
и се качи на него”.

(101) Той също тъй наредил
да качат на кораба
Бахтакъз, всички дияри
и любимия му Джаръмшан.

(102) Джайтасир не обяснил на Атряч
какво очаква Самар,
но Укряч изпълнил заповедта му
и затова оцелял.

(103) В този ден Чулман
по заповед на Мар
разлял широко водите
на реките Тангра и Куа-Бурат,

(104) така, че те,
съединявайки водите си,
се превърнали в огромния Ек-Дингез
и потопили целия Самар.

(105) В бушуващите води
не оцелял никой –
потънали и Каръш, и Гюниш,
и целият народ.

(106) Дори корабите
с всички екипажи
загинали в страшните водовъртежи –
такова било наказанието за светотатството.

(107) Оттогава българите
във всички свои земи
наричали Ек-Дингез местата
на най-широките разливи –

(108) за да помнят хората
винаги за наказанието
за оскверняването
на свещената вода...

Атряч плава по моретата и стоварва келбирите на един остров

 

Атряч се спуска от Аралхат и става джабгусир на Илат

 

Атряч Таргиз се спуска в Царството на Чулман

 

Как Таргиз търсил и намерил Танъш

 

Таргиз Кимер отвлича Танъш и я изгубва

 

Как Таргиз ходил за Танъш при Чулман

 

Как Могер дошъл на власт и управлявал

 

Могер и Раджил Авар

(1) В това време от Курган
дошъл аварският бий Раджил
по прозвище Балъм-Ат,
син на храбрия Авар.

(2) Прославил се Авар-Раджил
с победите над аждархаите –
отнел от тях една част от Ибер
и построил там града Балъм-Ат.

(3) Но неговият чичо Алвар
нападнал владението му,
убил неговия баща
и Балъм-Ат избягал в Идел.

(4) Там Раджил също
построил град Балъм-Ат,
но не живял в него дълго –
Алвар отново тръгнал срещу него.

(5) Тогава, като съжалил иделците,
Балъм-Ат сам си тръгнал
през Арджа и Тир
в град Атряч...

(6) Майка на Раджил била
вечната странница Кара-Тимат –
и той като всички нейни синове
се бил родил глух.

(7) Но добрата Бай-Тимат
научила Раджил
да говори и разбира хората,
иначе нямало да стане бий...

(8) Когато Раджил довел
своя народ в Атряч,
царят на Илат – Могер –
се престорил на гостоприемен.

(9) Като видял дъщерята на Раджил,
царят пламнал от страст към нея
и решил да я вземе за своя жена,
но Раджил се възпротивил.

(10) Казал Балъм-Ат на царя:
“Тази моя дъщеря
трябва да бъде пренесена
в жертва на Чулман.

(11) Когато веднъж ние
блуждаехме в пустинята
и ни измъчваше жажда,
аз казах на Джалъш:

(12) “Ако ти, велики алпе,
сътвориш за нас вода,
аз ще ти подаря
своята дъщеря Айкъз!”.

(13) Тутакси възникна езеро,
от което всички се напихме,
при което от голяма жажда
го изпихме до дъно.

(14) Реших да подаря дъщеря си
на алпа Джалъш тогава,
когато се достигнем
до първото море.

(15) А на тебе, добри царю,
ти предлагам за жена
всяка от другите ми
дъщери-красавици!”.

(16) Но Могер бил упорит
и капризен цар
и решил да получи Айкъз
на всяка цена.

(17) Като се престорил, че ужким
се е съгласил с Раджил,
Могер разположил аварите
на лагер край града.

(18) Този лагер бил оглавен
от верния Мен-Ас,
по-малкия брат
на благородния Раджил.

(19) А семейството на самия Раджил
царят настанил
в своя дворец –
и през нощта нападнал аварите.

(20) Изненаданите неподготвени авари
били разбити
и, спасявайки се, побягнали
към брега на морето.

(21) Изведнъж брегът се отцепил
от останалата суша
и заплавал по морето –
а хората замрели от ужас.

(22) Но скоро Мен-Ас,
виждайки, че брегът
не потъва във водата,
успокоил хората.

(23) “Великият Чулман
ни помага да се спасим!” –
казал той на аварите, –
а така си и било.

(24) Самият Чулман, превръщайки се
в голяма риба,
отвел аварите в Агаджир –
на безопасно място.

(25) След разгрома на лагера
Могер нападнал Раджил,
но той бил спасен
от вълшебната си стрела.

(26) Тази стрела
му подарила Бай-Тимат
и му казала: “Тя ще те
защитава от беди!”.

(27) Когато воините на Могер
почнали да разбиват вратите
на покоите на Раджил,
стрелата убола Раджил в хълбока.

(28) Той успял да се събуди
и като посрещнал убийците
готов за бой,
успял да се спаси.

(29) Той разпръснал нападателите
и, като изтръгнал от ръцете им
своята дъщеря Айкъз,
избягал с нея с една лодка.

(30) Посред морето
той казал на дъщеря си:
“Ти бе обещана на Чулман,
така че върви при него!”.

(31) Айкъз скочила зад борда,
но Джалъш, трогнат от
верността на бия,
не взел дъщеря му.

(32) Превръщайки се в Алабуга,
Чулман пренесъл девойката
до брега на град Тирен,
на който бил слязъл принц Алем.

(33) Алем бил син на Гекджан
и любимец на Джалъш,
защото майка му била Агъш –
любимата дъщеря на Чулман.

(34) Алем владеел Кадъш,
поради което го наричали
Алем-Кадъш и той бил приятел
на великия алп Лекдиу.

(35) Решил алпът Лекдиу,
че смутовете в Илат
са подходящ случай
да накаже Могер.

(36) Той предложил на Алем
да отмъсти на Могер за баща си
и той с радост
се съгласил да нападне Могер.

(37) Отишъл той в Тирен,
заедно с алповете на Лекдиу,
а бейнекците тутакси
му предали града.

(38) Тогава в ръцете на Алем
попаднала Айкъз –
видял я принцът
и се влюбил безумно в нея.

(39) Искал Чулман
Айкъз да стане
жена на Алем –
и така се случило...

(40) А Раджил се върнал
в града Атряч,
където останало семейството му,
за да им помогне.

(41) Но с нищо не им помогнал –
жена му и дъщерите му
били екзекутирани пред очите му,
заради неговите думи.

(42) Когато Могер го попитал
как се е осмелил
да се яви пред него,
след като е отвлякъл дъщеря си,

(43) то Авар му отвърнал,
че като истински българин,
той не се бои нито от мъчения,
нито от самата смърт.

(44) “Не се е родил още
и нивга не ще се роди
този, който ще накара
един българин да се изплаши!”, –

(45) гордо заявил той на Могер,
а онзи, изпадайки
в неописуема ярост,
екзекутирал жена му и дъщерите му.

(46) Тези жестоки екзекуции
били извършени пред очите на Раджил,
който обичал жена си и дъщерите си
повече от живота...

(47) Когато палачите вдигнали
брадвите си над тях,
Раджил трепнал
и поискал да се помоли да ги пощадят.

(48) Но жена му му казала:
“Не смей да се молиш
на този убиец
и бъди твърд до края!

(49) Българките с лекота
умират за храбрия си мъж,
и е тежко само за онези,
чийто мъж е страхливец!”.

(50) А на Могер казала:
“Според българския обичай
женското сърце е
откуп за живота на мъжа!

(51) Аз изкупвам със своето сърце
живота на мъжа си!” –
и с тези думи
тя извадила чиркеса.

(52) С весела усмивка
тя изрязала сърцето си
и го дала на мъжа си, казвайки:
“Нека то да те спаси!”.

(53) Така умряла Дилби,
жената на Авар-Раджил,
и в Бирак до ден-днешен
почитат нейната памет.

(54) Има там едно племе
на търмъшите или улмасите.
Те считат, че Дилби
се превърнала в алп-биката Еваба.

(55) Ако се вярва на търмъшите,
алп-биката Еваба
помага на жените
и ги покровителствува.

(56) Когато жените имат затруднения
с млякото или раждането,
те винаги се обръщат
към Турун-Аби и Еваба.

(57) Затова хората
наричат Еваба още
и Булле-бия и Кукре-бия...
Станала тя другарка на Умай.

(58) В нейна памет
тези безстрашни хора
се усмихват пред смъртта
и се веселят на погребенията.

(59) Те са толкова храбри,
че се сражават без доспехи
и често врагът бяга
само като ги види...

(60) След тези екзекуции
Могер заповядал на палачите
да изтръгнат езика на Раджил
и те го направили...

(61) Но да убие Раджил пред хората
след жертвата на Дилби
Могер не се решил, и за през нощта
го затворил в тъмницата.

(62) А на слугите наредил:
“Когато отведете Балъм-Ат
в неговия зиндан,
нанесете му рана.

(63) Нека от него
изтече всичката кръв
и той да умре, но нас
не бива да обвинят за това!”.

(64) Слугите тъй и сторили:
нанесли на Раджил рана,
макар и не смъртоносна,
но кръвта не можела да бъде спряна.

(65) Почнал Авар да умира,
когато внезапно сърцето на жена му,
което той държал в ръката си,
му казва:

(66) “Постави ме върху раната
и кръвта ще спре!” –
Раджил тъй и сторил
и раната се затворила.

(67) А през нощта дъщерята на Могер,
която се казвала Кортка,
помогнала на пленника да се освободи
и избягала с него в Бирак.

(68) Красивата Кортка
се влюбила в Раджил,
но следва да се каже, че това
се случило по волята на Умай.

(69) Разгневила се Турун-Аби
на цар Могер за това,
че екзекутирал жените на Раджил
и така наказала царя...

(70) Отплавали бегълците
към брега на Уртагил,
който най-често
наричат Бирак.

(71) Гледат – на брега
стои огромна тълпа:
това били биракците,
излезли на бой срещу пришълците.

(72) Когато те узнали
за смутовете в Илат,
то отказали да признават
жестоката власт на Могер.

(73) Нямали те
след Алабуга
никакви владетели
и все очаквали Иджик.

(74) Нали им бил казал, заминавайки:
“Аз непременно ще се върна
в един или друг облик
със знака на стрелата в лъка”.

(75) Трек-сакланите мислели,
че идват хората на Могер
и се приготвили за бой
начело с търмъшите.

(76) А Авар-Раджил, като видял
тълпата разярени биракци,
решил, че те искат
да го предадат на Могер.

(77) Тогава той наредил на Кортка
в името на нейната любов
да го убие с лъка
и вълшебната му стрела.

(78) Заредила Кортка лъка,
но когато вече щяла
да изстреля стрелата,
един биракец извикал:

(79) “Гледайте, хора –
това е знакът на Иджик:
значи това е Алабуга,
който се връща при нас!”.

(80) Завикали трекците
от голяма радост,
а Кортка се изплашила
и изпуснала стрелата.

(81) Но вълшебната стрела
не причинила на Раджил
никаква вреда
за учудване на девойката и Авар.

(82) А именците, като видяли
това чудо,
още повече повярвали в това,
че Раджил е самият Иджик.

(83) Когато той доплавал
до техния бряг,
те го вдигнали на щит
и го обявили за цар на Бирак.

(84) Почнал Раджил да управлява
под имената Агил-Ас,
Раджил и Авар
и се оженил за вярната Кортка.

(85) Узнал за това Могер
и решил да затрие
и Бирак, и Агил-Ас
от лицето на земята.

(86) Заповядал той на своята войска
да се събере в Атряч,
но не станало така,
както той искал...

(87) Отново нападнал Могер
Алем с дивовете на Лекдиу
и го прогонил
от Атряч в Биккен...

(88) Кадъш, очарован
от красотата на Айкъз,
я нарекъл с имената на Умай –
Анада и Ашина.

(89) Освен това той
я обявил за съвладетелка
и учредил в нейна чест
един голям празник.

(90) На този празник
почнали да възхваляват Айкъз
повече от Турун-Аби
и това обидило Умай.

(91) Решила Артимас
да накаже Алем
и помогнала на Могер
да си върне Айкъз:

(92) Превърнала се тя
в огромната двуглава
птица Кан-Гират
и полетяла с Могер в Атряч.

(93) Долетяла тя
посред празника на Айкъз
и хвърлила на майдана
две огромни змии.

(94) Народът завикал от ужас
и се втурнал да бяга,
а змиите се свили в кръг
около Айкъз...

(95) Тогава Могер скочил в кръга
от гърба на Кан-Гират,
и, грабвайки Айкъз, се качил
с нея на птицата...

(96) Умай веднага
се издигнала във въздуха
и за миг ги отнесла
обратно в Биккен.

(97) Алем тутакси
почнал да се готви
за война с Могер
заради Айкъз:

(98) защото животът без Айкъз
не му бил драг
и никакви уговорки
не можели да го успокоят.

(99) Като знаел за враждата на Агил-Ас
със жестокия Могер,
Кадъш предложил на Авар
да си уреди сметките със злодея...

(100) Авар се съгласил
и те заедно
прогонили Могер
от Биккен в Гюнеш.

(101) Могер пък решил
да се разправи с тях
и най-напред пленил
бащата на Алем – Гекджан.

(102) Гекджан тихо управлявал
южните биракци,
които били наричани също
къзъл-биджан или арджа-билишци.

(103) Той лекувал хората
с помощта на треви
и различни заклинания –
е бил наречен Аскалбий.

(104) Народът толкова го обичал,
че го нарекъл и Боян
и му възложил да ръководи
празниците – Аргъсите.

(105) Поради това Гекджан
или Боян-Аскалбий
бил наречен също и Аргъсджи –
нямало бий по-добър от него...

(106) Могер заплашил Алем,
че ще убие Боян,
ако той тръгне срещу него –
и Алем отстъпил...

(107) Като хвърлил Аскалбий в зиндана,
Могер решил да обезчести Айкъз,
макар да бил обещал на Умай-Биче,
че ще й позволи да живее сама...

(108) Но когато той
се приближил до Айкъз,
от небето паднала пепел
и се посипала по нея.

(109) Това била пепелта
на убитите и изгорените
по заповед на Могер –
жените и дъщерите на Раджил.

(110) Тази пепел
за миг се втвърдила
и Айкъз се озовала
като затворена в камък.

(111) Могер вдигнал камъка
над главата си,
искайки да го разбие,
но камъкът го смачкал.

(112) Камъкът тутакси се разцепил
и от него излязла
като новородена
красавицата Айкъз.

(113) Тъй завършил
животът на злия Могер...
Като чули за това, приятелите
се отправили към Гюнеш.

Анджа, Бел и Раджил Авар

(1) Синът на Могер –
добрият Анджа –
сам излязъл да ги посрещне
и предал властта на Алем.

(2) Предал той на приятелите –
живи и здрави –
стареца Гекджан
и красавицата Айкъз.

(3) В замяна Алем
предложил на Анджа
да остане в Илат
и да си избере което иска владение.

(4) Но Анджа казал:
“Срамувам се да остана
заради деянията на баща ми
и искам да си отида”.

(5) Алем му позволил
да вземе каквото си пожелае –
и Анджа отишъл в Агаджир
с половината биракци и билишци.

(6) Това били къзъл-билишците
и северните биракци,
които се наричат керпе
или данай-миджани.

(7) Те се наричали така,
защото живеели
на река Сулдан,
която на тузски наричат “Данай”.

(8) Цар Бурун с радост
приел Анджа,
защото властта му била слаба
и се нуждаел от опора.

(9) Отначало Бурун
дал на Анджа
областта на юг от Бърбат,
която наричали Бърман.

(10) За агилците Бърман
бил чужда земя,
затова те
го нарекли Угил.

(11) Там отначало се заселили
трек-българите на Анджа,
които почнали да наричат
Бърман също и Агил.

(12) А по-късно, когато Анджа
станал субаг на Идел,
те се разселили и там,
а това се случило тъй.

(13) По молба на Бурун Анджа
със своите трек-българи
решил да помогне на иделците,
които страдали от войните.

(14) Вождът на аварите-ермиасци,
чичото на Раджил – Качкар,
заедно с аждархаите
често нападал Идел.

(15) Когато Анджа дошъл
със своите хора в Идел,
потомците на Буртас
му казали:

(16) “Ако ни избавиш
от злия Качкар,
ние ще те изберем
за субаг на Идел!”.

(17) Анджа заедно с тях
тръгнал към Балъм,
където се бил укрепил с дивовете
мерзкият убиец Качкар.

(18) Край техния град джертаулът
видял несметна войска,
и Анджа решил
да действува по-предпазливо.

(19) Той взел пленници
и от тях узнал,
че самият Яга
помага на Качкар.

(20) Анджа се разстроил,
но иделците му съобщили,
че нейде в гората
живеят враговете на Яга – келбирите.

(21) Анджа бил ученик на Гекджан
и умеел много неща.
Като навлязъл дълбоко в гората,
той изпял един аланхай.

(22) Тогава дърветата се отдръпнали
и той видял една поляна,
на която седели в кръг
36 келбири.

(23) “Какво искаш, Анджа,
и защо ни отвличаш
от важните работи?” –
попитали го те, а той:

(24) “Помогнете ми
да прогоня Яга от Балъм,
за да не може той
да помогне на войската на Качкар!”.

(25) “Ако се присъединиш
към нас след 60 години,
ще ти помогнем!” –
обещали келбирите.

(26) Да стане келбир-аргибей
било отдавнашна мечта
на добрия Анджа –
нали те можели почти всичко.

(27) Затова тъй се съгласил
и тогава келбирите
превърнали един бухал
в пратеник на Яга.

(28) “Отиди при Яга и му кажи,
че масгутите са завладяли
неговият Златен Кладенец!” –
заповядали му те.

(29) Бухалът отлетял при Яга –
и Яга му повярвал,
защото бухалът е от нощните същества,
на които Яга се доверява.

(30) Яга тутакси се втурнал
към Златния Кладенец,
а Анджа атакувал Балъм
и разбил Качкар.

(31) Раздразнени от поражението,
аждархаите насекли Качкар
на парчета със своите ибери
и избягали в своите гори.

(32) Възхитени от победата на Анджа,
буртаските принцове
избрали Анджа за субаг
на целия Идел...

(33) На потомците на Буртас
Анджа оставил
областите Миджер и Исадун
и управлявал в съгласие с тях...

(34) Във войната с Лекдиу
загинали всички синове
на цар Бурун –
останала му само една дъщеря – Арджа.

(35) Като не искал да предаде
властта на своите роднини,
старият Бурун почнал да мисли
как да възобнови своя род.

(36) Ще кажете: “Той е трябвало
да омъжи Арджа
за Анджа
и да дочака внук”.

(37) Но работата била там,
че когато Арджа се родила,
Бай-Тимат казала,
като я погледнала:

(38) “Тя не ще може да роди,
докато самите Небеса
не й разрешат
да направи това!”.

(39) Но кой трябвало да даде
това разрешение,
никой не знаел –
и това измъчвало Бурун.

(40) Виждайки как баща й се мъчи,
Арджа решила сама
да измоли помощ
от Булле-би.

(41) Но да се обърне към Кукре
тя можела
само в нейния карамадж,
а в Аскъп нямало такъв.

(42) Тогава Арджа тайно,
с неколцина слуги,
заминала за Илат, мислейки,
че там има такъв карамадж.

(43) Но и там нямало такъв,
и тогава Арджа се обърнала
към алпа Кавес
и той й помогнал.

(44) Заедно те намерили
парчетата от онзи камък,
от който изляздла
Алан-Айкъз.

(45) Заедно те построили
два карамаджа –
на сушата, в Билиш,
и на един чист остров.

(46) Билишския карамадж
посветили на Турун-Аби
и на нейния мъж Мар,
а островния – на Булле-би.

(47) Но въпреки това
хората почнали да наричат
и двата карамаджа
с името на Дилби.

(48) В карамаджите имало
изображения на бикове,
овни, баръси и змии,
на риби, птици и дървета.

(49) Там поставили биргюните
на Турун-Аби и Булле-би,
а всичко това украсили
с рогове и растения.

(50) Когато в огнищата на аргасите
били поставени
парчетата от онзи камък,
Кавес казал на Арджа:

(51) “Помоли се в карамаджите,
първо в Билишския,
а сетне в островния –
и погледни камъните.

(52) Ако те засветят,
значи на теб
са ти разрешили да раждаш
и можеш да се омъжиш”.

(53) Арджа тъй и сторила –
и камъните на карамаджите
след нейните молитви
ярко запламтели.

(54) Върнала се тя в Аскъп
и се омъжила
за субага Анджа,
който отдавна я обичал.

(55) Когато Всевишният им изпратил
сина Аргибей,
Бурун го отгледал
и му предал властта.

(56) Така в Аскъп
почнал да управлява
Аргибейският клон
на династията на Агаджир.

(57) А трек-българите,
доведени от Анджа,
заселили Идел,
а по-късно и Джеремел.

(58) В Идел тези биракци
били наречени ак-саклани,
а в Агил и Джеремел –
по името на Анджа – анджийци.

(59) А буртаските българи
за разлика от тях
наричали биш-егетци
или биш-калпаки...

(58) След 60 години
Анджа се присъединил
към аскалите-аргибеи,
както бил обещал.

(59) Неговият син Аргибей,
като станал цар на Аскъп,
почнал да управлява Агаджир
според техните указания.

(60) Той им дал едно място
край Балъмат,
където те живеели
в пълно спокойствие.

(61) И Аргибей, и мнозина
от неговите потомци,
които царували праведно,
също се присъединили към тях...

(62) А в Уртагил-Бирак
също тъй праведно управлявал
царят Раджил Балъмат
по прозвище Авар Агил-Ас.

(63) Скоро, за негова радост,
при него се върнал
с част от хората си
неговият брат Мен-Ас.

(64) Алем, като узнал, че Мен-Ас
е мъдър и честен бий,
поканил го на служба
и му дал да владее остров Креш...

(65) За да не узнаят хората,
че Авар е ням,
Агил-Ас обявил,
че е дал обет за мълчание.

(66) Отначало той говорел с всички
чрез Кортка,
която отгатвала
желанията на мъжа си.

(67) Но ето че веднъж
той изобретил писмеността
и почнал да излага своите мисли
върху брезова кора и дъсчици.

(68) Това писмо хората
нарекли агилско.
После го приели и кряшците
и го използуват до ден-днешен.

(69) Преди Авар някога Мал-Угер
се опитал да научи българите
на една писменост, която
после наричали кара-самак.

(70) Мал-Угер тогава
се явил при българите
по молба на принц Нукрат,
за да ги помири.

(71) Преди това дълго време
агаджирските царе
наемали на служба биракци
и ги разселвали в Агаджир:

(72) Харесвало им това,
че биракските българи са верни
и покорни на царете,
за разлика от ас-халджийците.

(73) Накрая тези биракци заели
най-добрите земи на Агаджир
и в Бърман почнала да се чува
само речта на миджаните и баштарците.

(74) А за ас-халджийците останали
само земите близо до Идел –
студени и неуютни,
защото там се разхождал Буран.

(75) Тогава агаджирците
се разбутнували и казали
на тогавашния цар Карт-Мар:
“Върни ни нашите земи!

(76) Ако не ги върниш, тогава ние
сами ще си ги върнем,
а теб и твоя род
ще накараме да оре за нас!”.

(77) Но Карт-Мар успял да разбие
агаджирските българи
и им отнел
също и половината от Джеремел.

(78) И при сина на Мар,
който се казвал Улу-Мар,
и при сина на Улу-Мар –
Кичи-Мар – се бунтували ас-халджийците.

(79) Но джабгусирите потушили
всички тези бунтове
и още повече притиснали
недоволните ас-халджийци.

(80) Но ето че сагдаките от Исадун,
също недоволни от живота,
решили да подкрепят
ас-халджийците.

(81) Те били преселени тук от Събан,
за да помагат на иделците
да отблъскват набезите
на ермиасците и караките.

(82) Но новите им земи
не им харесали и те
решили заедно с ас-халджийците
да заемат земите в Агаджир.

(83) Обединили се недоволните
и тръгнали към Джеремел.
Тогава и злият цар Кичи-Мар
дошъл там с биракците.

(84) Двете войски се срещнали вечерта
и решили на сутринта
да започнат битката, защото никой
не искал да отстъпи пред другия.

(85) През нощта, по молба на Нукрат –
добрия племеник на Кичи-Мар, –
биркамът направил гадание и установил,
че в размирицата ще загинат всички българи.

(86) Тогава Нукрат – съуправителя на Кичи-Мар, –
помолил Мал-Угер
да помири българите,
защото той бил алп на миролюбието.

(87) Таш-Угез не отказал да помогне
и на сутринта,
като застанал между двете войски,
той им казал:

(88) “Аз съм Турджан, посланик на Небесата,
и дойдох, за да ви помиря.
Ако царят даде земя на недоволните,
аз ще изпълня всяка негова молба!”.

(89) А Кичи-Мар тогава
вече бил един болен старец
и много мечтаел
поне малко да се подмлади.

(90) Затова той пожелал
да приеме предложението на Турджан
в замяна на една
подмладяваща ябълка.

(91) Но бият на биракците Тунджа
решил да попречи на това –
нали именно неговите земи
искал да отстъпи Кичи-Мар.

(92) Бият казал на хората:
“Ако Турджан е посланик на Небесата,
нека той да го докаже,
като направи чудо!”.

(93) “Добре!” – казал Турджан
и наредил да построят една порта.
Когато я построили,
той предложил на хората:

(94) “Този, който влезе в портата,
тутакси ще изчезне,
защото аз й наредих
да бъде врата към Тунай.

(95) Такова чудо ви показвам,
а който не ми вярва,
може сам да провери
дали това е чудо или не!”.

(96) “Не, тук няма никакво чудо
и аз никъде не ще изчезна!” –
извикал тогава Тунджа
и препуснал към портата.

(97) Но едва влязал в нея
и тутакси изчезнал.
Всички се смразили от ужас
и тутакси се помирили.

(98) Царят дал на недоволните
една част от агаджирските земи
и получил от Турджан
една подмладяваща ябълка.

(99) Когато я изял,
той станал на средна възраст,
но не се зарадвал,
а замислил зло.

(100) Видял той, че Турджан
има още няколко ябълки
и наредил на хората си
да ги вземат от алпа,

(101) тъй като и царят не вярвал в това,
че Турджан е алп;
затуй пък вярвал в силата
на небесните ябълки.

(102) Алпът не почнал да се бие
с хората на Кичи-Мар,
а, като им оставил ябълките,
влязал в портата и изчезнал.

(103) Когато слугите донесли
ябълките на Кичи-Мар,
той веднага
изял още една.

(104) След това той тутакси
се превърнал в бебе,
което плачело и викало
майка си.

(105) Навремето бащата на Нукрат –
славния цар на Аскъп Джуман –
предал властта на Кичи-Мар,
но взел от него дума,

(106) че когато Нукрат, който тогава бил малък,
порастне, той ще му предаде
властта, но Кичи-Мар
не удържал на думата си...

(107) Сега самият той станал дете,
а принц Нукрат – цар;
Нукрат възстановил справедливостта
и размириците утихнали.

(108) Нукрат решил в памет
на доброто дело на Турджан
да почне отброяването на времето
от този ден.

(109) А за да не забравят хората
за това, той поискал
също и да запише
за станалото на дърво.

(110) Но тогава още нямали
агаджирските българи
собствено писмо –
не се нуждаели от такова.

(111) Имали тогава писменост
батъшците, но
Нукрат не я харесвал
и той се замислил как да стори замисленото?

(112) Но тогава отново
му се явил Турджан,
явно доволен от това,
че Нукрат иска да го възслави;

(113) Явил се – и предал на царя
писмеността, която
почнали да наричат оттогава
писмо на Турджан или кара-самак.

(114) Но след смъртта на царя
неговият биркам взел за себе си
дъсчицата с буквите и наредил
да ги използуват само камовете.

(115) Така народът тогава
не успял да опознае
тази писменост, но почнал да води
отброяването на времето по деня на Турджан.

(116) А този ден бил,
както запомнили хората,
в годината на Угез [1703 г.пр.н.е.] –
не забравяйте това!

(117) За втори път, когато Авар
дал на българите агилското писмо,
биракците почнали
да пишат с него на дъсчици.

(118) Книгите от дъсчици
хората наричали ъратът,
защото те говорели
като пеещите дървета.

(119) Наистина, аскалите и бийовете
забранили на народа
да пише и чете,
боейки се от вреда – и с право.

(120) А самите те
използували писменоста,
защото били по право
избраници на народа.

(121) Пишели отдясно наляво –
и забранявали да се записват
законите и имената на страните,
хората, аулите, народа...

(122) Балъмат учредил
и множество закони,
които до ден-днешен
се използуват от българите.

(123) Тези закони били
измежду онези,
които въвел по волята на Тангра
още Алабуга Иджик.

(124) Но поради мора,
който изтребил мнозина
и особено знаещите,
наставленията му били забравени...

(125) Когато Алем се разболял,
неговият син Бел-Билиш,
който бил пето дете,
попитал Авар:

(126) “Баща ми е болен и бих искал
да узная как достойно
да почета неговата памет,
ако той умре.

(127) Сред нас не са останали
добри познавачи на обичая,
затова те моля
да ни помогнеш!”.

(128) Агил-Ас му отговорил:
“Ако Алем умре,
наречи с неговото име
онова, което винаги е пред погледа.

(129) Очисти тялото му
от вътрешностите
и го напълни
с благовонна зеленина.

(130) След това устрой
достоен помен –
на 3-я, 7-я
и 40-я ден;

(131) а също след една година
и след две години:
за простите хора траурът е една година,
а за големците – две.

(132) Нека в промеждутъците
между помените,
до 40-я ден,
тялото му се прекарва по страната.

(133) Нека за помените
на красиво място
да направят огнище
и да запалят в него огън...

(134) Нека на помена
да дойдат само мъжете,
а жените с децата
да остават вкъщи:

(135) нали при българите е прието
само мъжете
да изразяват скръб
по починалите.

(136) Нека по време на траура
да бъдат прекратени раздорите,
и нека на помените да скърбят
и да устройват състезания;

(137) Нека в тях да участвуват
всички мъже – аси,
нека те препускат или тичат,
за да определят най-силния.

(138) Нека в джамалите те
да се борят помежду си,
да мятат камъни, стрели и копия,
да използуват бойно оръжие;

(139) Нека конните аси
да отнемат един от друг
най-големия
жертвен улак;

(140) нека съперниците бъдат
ловки като барсове,
силни като вълци,
бързи като соколи;

(141) нека никой не отмъщава
за загиналите на джамалите,
а напротив, нека всички
да се радват за тях.

(142) На семействата на загиналите
трябва да се даде достойното
за тяхното положение
в страната и мъката...

(143) Нека онзи, който пожелае
да отиде в Тунай
заедно с твоя баща,
да бъде наречен негов приятел.

(144) Ако не е бий,
той следва да бъде избран за бий
и да му се даде имущество,
достойно за неговото звание.

(145) Нека до деня
на годишния помен
да го хранят и поят
50 от най-добрите слуги на баща ти.

(146) Нека те да изпълняват
всяка негова молба
и да му доставят
харесалите му девици.

(147) В деня на годишния помен
този човек
следва да се обеси,
заедно със слугите.

(148) От техните тела
и труповете на конете им
следва да се отстранят вътрешностите
и да бъдат изпълнени със зеленина...

(149) Сетне телата трябва
да се поставят на труповете на конете,
издигнати над земята
върху специални колове.

(150) А върху телата да се окачат
клонки от растения,
които не губят листата
и зеления си цвят.

(151) Това трябва да се направи
около гроба на баща ти,
след което там да се построи
един красив карамадж.

(152) Освен това
се прави биргюн
на приятеля на баща ти
и се поставя до гроба.

(153) На “вдовишкия помен” –
след две години –
най-добрият джамалджия
следва да прекрати траура.

(154) Той трябва да се приближи на кон
до белия траурен флаг,
да го изтръгне от ръцете на вдовицата
и, като го строши, да го хвърли в пламъка на огнището.

(155) Царското семейство следва
да се сроди с него –
да омъжи за него девойка
от царския род.

(156) След приключването
на вдовишкия помен
вдовицата, ако пожелае,
ще може да се омъжва...”.

(157) Бел благодарил на Раджил
и изпълнил помена така,
както той му бил казал,
връщайки обичая на Илат.

(158) А с името на баща си
той нарекъл красивата планина,
която се виждала от прозореца
на неговия дворец...

(159) След една епидемия
биракците останали
толкова малко, че Агил-Ас
написал молба към Тангра:

(160) “О, Всемогъщи,
аз останах без поданици,
но не искам
да покорявам нови със сила.

(161) Ако, о, Всемогъщи,
аз съм бил добър цар,
то дари ми, о, Милостиви,
нови поданици.

(162) А ако съм бил лош,
тогава веднага
ме убий
и изпепели дома ми!”.

(163) Като написал това върху дърво,
Раджил излязъл на двора,
където принесъл в жертва на Небесата
всичките си богатства.

(164) Когато жертвеният огън
се разгорял изцяло,
Авар седнал до него –
и изведнъж видял един мравуняк.

(165) “Мислех си, че съм изгубил всичко,
а все още са ми останали
хиляди мравки – чирмъши!”, –
помислил той.

(166) В следващия миг
половината от мравките в царството
се превърнали в хора –
трудолюбиви като мравки.

(167) От онова време
българите почнали да наричат
своя народ
с името на мравките – чирмъши...

(168) Когато Авар достигнал
до преклонна възраст,
почнало да го тревожи това,
че хората го считат за алп.

(169) Ако той би умрял,
те биха могли да решат,
че е бил измамник,
и биха започнали размирици.

(170) За да не допусне това,
Раджил обявил на хората,
които го считали за Иджик,
че трябва да отпътува за Тунай.

(171) Освен това добавил,
че непременно ще се върне,
след като приключи там
някакви си алповски работи.

(172) Той изкопал за себе си
гроб с таен ход,
извеждащ в едно тихо място,
и се скрил в него.

(173) А властта си оставил
на своя син Булгар –
умен и разсъдлив,
а същевремнно и храбър бий.

(174) Като излязъл в тихото място,
Раджил отпътувал оттам
с конете, които го очаквали,
на далечно пътешествие.

(175) Той посетил всички българи,
джулахците и рънджайците,
трите Хина – и изумил всички
с мъдростта и знанията си.

(176) Навсякъде той неуморно
внедрявал или възстановявал
българските обичаи,
защото те били съвършени.

(177) Царете на Хин, Улуг-Хин
и на далечния Джиман-Хин,
вождовете на Кермек и Тура
го признали за свой цар.

(178) Дивовете, които владеели
една част от Улуг-Хин,
се опитали да го пленят,
но това не им се удало.

(179) Самият Алабуга дошъл
да му помогне
с масгутите и хоните –
и дивовете били разбити...

(180) А Кубар, който отдавна искал
да накаже тези дивове,
ги изгорил със Саръджа-та
в едно тяхно леговище...

(181) След много години
Авар се завърнал у дома
през същия гроб,
с което направил щастлив своя народ.

(182) Хората му дали
ново име – Чулмаксъз –
и престанали да се боят,
че той завинаги ще ги напусне.

(183) Хората повярвали
в бъдещото му завръщане
и смъртта му не можела
да предизвика смут в душите им.

(184) Синът му върнал властта
и той отново почнал да управлява,
получавайки занък от трите Хина,
от Кермек и от Тура.

(185) Когато настъпил
смъртният му час,
той отново обявил на хората,
че пак отива в Тунай.

(186) Пак тогава при него дошъл
посланик на аскалите-аргибеи
и го поканил
да се присъедини към тях.

(187) На Авар вече му било
все едно...
Той се съгласил –
и отишъл в гроба...

(188) Но посланикът успял да докара
Раджил при аскалите
и те веднага подмладили
Авар с 50 години.

(189) Как правели това –
никой не знае,
но разправят, че тези аскали
до ден-днешен са живи...

(190) В памет на Авар
простите българи-чирмъши
почнали да носят по няколко
дълги плитки – ег чач.

(191) Затова тези плитки
се наричали още
чирмъш чач,
а броят им бил различен.

(192) А знатните мъже
продължавали да носят
подобието на плитката на Субаш –
Субаш или Чуббаш чач...

(193) Но с времето
и двата вида плитки
почнали да се считат
за признак на знатност...

(194) Властта в Бирак отново
преминала към Булгар, а народът
спокойно се простил с Авар,
вярвайки в неговото завръщане...

Кой и как царувал в Илат след Бел

(1) А в Илат след Бел
царувал синът му Кадъш,
а след Кадъш –
неговият син Билиш,

(2) след Билиш –
синът му Саръш,
след Саръш –
синът му Барадж-Баръш.

(3) Той успял да подчини
всички български земи
и събирал данък
от Кермек, Тура и Мамил.

(4) Извън неговата власт
останали само
останалата част от Килят
и огромният остров Тимел.

(5) Но там нямало
никакви държави,
а земята била покрита
с гъсти мъгли.

(6) Хората и дивовете там
били тъмни, и в мъглата
те не се виждали – по звуците
се ловяли един друг.

(7) Тук-там имало
високи планини,
на които кацали
крилатите джомруки.

(8) Те кацали върху тях
веднъж в годината –
и крилата им
веднага падали.

(9) На върховете на планините
нямало мъгли,
затова там
можело да се ловува.

(10) И тамошните хора
тогава се изкачили на планините
и ловяли джомруките
цяла половин година.

(11) След половин година
на джомруките им пораствали
нови крила
и те отлитали.

(12) Тогава тамошните хора
отново се спускали долу
и почвали да се дебнат
и ядат един другиго.

(13) В Килят водели няколко пътеки,
но ги знаели само малцина,
а край бреговете на Тимел постоянно
бушували страшни бури...

(14) Така че може да се каже,
че Барадж завзел властта
над целия човешки свят, –
а той бил тщеславен.

(15) Затова Яга,
обезпокоено от това,
че Барадж почнал да търси
неговия Златен Кладенец,

(16) решил да обърка
Баръш-Барадж
и го посъветвал
да стане велик светец.

(17) Албастъй направил това
в образа на един аскал, –
нали той можел да приема
различни образи.

(18) Освен всичко останало
Яга казал на Барадж:
“Ако станеш светец,
ще се превърнеш в алп!”.

(19) На Барадж се харесало
предложението на Яга
и той заповядал на всички хора
да го почитат наравно с Мар.

(20) Почти всички хора, като размислили,
се съгласили да го правят –
и само тарбеите
отказали да постъпят тъй.

(21) Тогава разгневеният Барадж
събрал войска от биракци –
скитниците корти и билишци –
и нападнал Мамил.

(22) Той прогонил мамилците
в мъгливата част на Килят,
а в тяхната земя
заселил билишците и кортите.

(23) Билишците построили
в Мамил градовете
Субаш, Барадж и Ашина,
а до тях – техните карамаджи.

(24) Почитането на Барадж-Баръш
възмутило великите алпи –
и Мар побързал
да тури край на това.

(25) Веднъж Барадж отплавал
с един бейнекски кораб
от Мамил за Креш –
обичал той този остров.

(26) Но по пътя,
докато той спял,
на кораба се явил
Челбас Кулюг-Бала.

(27) Като се представил на моряците,
Кулюг-Бала предал
на изумените бейнекци
следното предупреждение на Мар:

(28) “Ако вие още сега
не свалите Баръш
на един необитаем остров,
Мар ще ви изпепели!”.

(29) Изплашените бейнекци
вързали царя
и, като го свалили на един остров,
отплавали.

(30) Вървите не били здрави
и Барадж бързо
се освободил от тях,
но островът бил необитаем.

(31) Там нямало нито дървета,
нито големи животни,
и царят трябвало да се храни
с червеи, бръмбари и треви.

(32) Изминали много години,
но Баръш продължавал да живее,
тъй като на този остров
растяла тревата на дълголетието!

(33) След няколко години
от този живот
царят Барадж-Баръш
съвсем се отчаял.

(34) Той поискал да умре –
но годините минавали,
а той не умирал
и не знаел защо.

(35) Всичко бил предвидил
великият алп Мар
и унизил царя така,
за да се разкае.

(36) Когато Барадж със сълзи
помолил Нар за прошка,
Мар се явил пред него
и му казал:

(37) “Аз ти позволих
да станеш цар на целия свят,
а ти не оцени това
и сега си в жалко положение!

(38) Но след като се покая,
бих могъл да те пренеса
в Илат, но там
много неща са се променили:

(39) Царувалите след теб –
твоят син Багъш,
неговият син Сулъш,
синът му Бел-Канъш –

(40) вече умряха от старост
и появяването ти там
ще изплаши хората
и те ще те убият.

(41) Затова по-добре
да живееш на този остров
и да размишляваш за живота,
а аз ще се погрижа за храната!”.

(42) И наистина, на острова
след появата на Мар
израстнали дървета
с вкусни плодове.

(43) После Мар още неведнъж
посещавал Барадж-Баръш
и го научил
да гадае по звездите.

(44) Размишленията на цар Барадж
за човешкия живот
били от полза за него –
и душата му се успокоила.

(45) Междувременно синът на Бел-Канъш –
безразсъдно храбрият Атъш,
който царувал в Гюнеш –
бил разбит от тарбийците.

(46) Те сключили съюз
с килятците и дивовете –
и заедно с тях
завладели част от Мамил.

(47) Билишците и кортите удържали
само градовете –
и Атъш отплавал за Бирак
за нова войска.

(48) Когато пристигнал в Бирак,
той попитал биркама,
защо търпи
обидни поражения.

(49) Биркамът му отговорил,
че за да може
да победи,
му е нужен лъкът на Барадж.

(50) Тогава Атъш тръгнал
да търси този лък –
и веднъж Чулман отнесъл
кораба му до онзи остров.

(51) Като открил на него Баръш,
обрасъл с косми,
той му се представил
и го попитал:

(52) “Не си ли чувал
някога за лъка
на моя праотец –
царя Барадж-Баръш?”.

(53) Барадж-Баръш му
се представил
като потомък на джурата Навбур
и казал на Атъш:

(54) “Барадж-Баръш завеща
на своя джура – моя праотец –
да пази този лък тук
до твоето пристигане.

(55) И ето че ние,
сменяйки се един друг,
го пазехме тук –
и сега аз го давам на теб!

(56) Но те предупреждавам, че този лък
ще осигури победа
само на теб,
но не и на твоите потомци.

(57) Те бездруго
ще изгубят войната
срещу мамилците – повярвай ми:
така казват звездите!”.

(58) Но цар Атъш,
зарадван от находката,
не го чул
и отплавал с лъка в Мамил.

(59) Барадж-Баръш отказал
да напусне острова с него –
нали на острова душата му
намерила умиротворение.

(60) След това вече никой
не можал да намери
този остров – и ние не знаем
жив ли е Барадж или не.

(61) А Атъш разбил
войската на мамилците,
но синът му Урус-Мастър
отново бил разбит от тарбийците.

(62) В боя цар Мастър
бил тежко ранен,
но синовете му
го внесли в карамаджа на Ашина.

(63) Синовете на Мастър се надявали,
че в карамаджа никой
не ще посмее да убие
техния баща.

(64) Но единият син – Боян Тулджи –
не взел оръжието си,
а другият – Агил –
взел своя лък.

(65) Напразно Боян Тулджи
молел Агил
да остави оръжието си отвън –
онзи не се разделил с него.

(66) Вождът на мамилците Мумин
спрял своята войска
край оградата на карамаджа,
изпълнявайки българския обичай.

(67) Но тогава пред него
се явила самата Умай
в образа на неговата
покойна любима жена.

(68) Мумин се вцепенил,
а Ашина му казала:
“Дойдох се при теб,
за да ти предам словото на Ашина:

(69) “Урус-Мастър е извършил
страшно злодеяние
и трябва да отговаря за това,
а ти трябва да го накажеш.

(70) Когато Мастър се готвеше
за война с Мамил,
жена му скри Тулджи
в една пещера.

(71) Бай-Тимат й бе казала,
че Мастър ще бъде
разбит в Мамил,
а Тулджи ще загине, –

(72) затова тя
изпрати Тулджи
на едно далечно пасбище
да пасе овците на баща си.

(73) Заедно с него
там отиде
една млада слугиня,
която го хранеше.

(74) Тулджи обикна тази девойка
и забрави за всичко на света.
Те живееха в една пещера,
за която никой не знаеше.

(75) Когато Мастър почна
да събира войската
за похода в Мамил,
откри отсъствието на сина си.

(76) Никой не знаеше за Тулджи,
но Мастър узнал,
че една слугиня отива
някъде от време на време.

(77) Той заповядал да я проследят
и така открил сина си.
Но, боейки се от позор,
той не го разкрил.

(78) Обличайки одежди на боян,
Мастър отишъл при него
и заговорил с него,
а синът му не го познал:

(79) нали отшелниците
закриват част от лицето си,
за да не може никой от роднинит
да ги познае.

(80) От разговора с Тулджи
царят разбрал,
че той не иска да тръгне
на поход, защото е влюбен.

(81) Тогава Мастър помолил
тази слугиня
да го изпрати –
и я блъснал в една пропаст.

(82) Тулджи, очаквайки напразно
своята любима,
след известно време
тръгнал след нея.

(83) Каква била
мъката му,
когато я видял
лежаща на дъното на пропастта.

(84) От мъка Тулджи слязъл долу
и тръгнал на война –
за радост на Мастър,
който избегнал позора –

(85) нали и синовете на царете
трябвало, както и всички,
да ходят на походи
и да се сражават с враговете.

(86) Но за това, че Мастър
уби невинната девойка –
той ще умре, а за палач
Ашина избра теб!”.

(87) Възхитен от това, че му се пада
честта да услужи на Умай,
Мумин тутакси стрелял
по ранения Мастър.

(88) Но Тулджи, който бил
до баща си,
го заслонил с тялото си –
и бил убит от стрелата на Мумин.

(89) Тогава Агил
стрелял в ответ
и убил Мумин; ето
какво станало после:

(90) стрелата на Агил
пронизала Мумин, след което
полетяла към Агил
и го убила.

(91) Това се случило
по волята на Ашина,
която никога не прощавала
светотатствата в карамаджите.

(92) След това
синът на Мумин – Делим –
обсадил град Субаш –
последния оплот на българите.

(93) Но, бидейки благороден,
както и баща си,
Делим не щурмувал
този град:

(94) тъй като в него се бил укрил
малкият син на Тулджи,
който бил роден
от пленената мамилка Нанай.

(95) Тя била подарена на Тулджи
от цар Мастър,
за да му помогне
да забрави слугинята.

(96) Пленницата скрила,
че била дъщеря
на вожда Мумин –
пленът я унижавал...

(97) Когато тя родила
син от Тулджи,
тя го нарекла
с красивото име Тунджи...

(98) При щурма на града
малкият Тунджи
най-вероятно
би загинал в страшната сеч –

(99) и тогава би се прекъснала
династията на Кимерците...
но благородният Делим
не желаел такава слава.

(100) Той задържал българите
в обсада 15 години,
давайки възможност на Тунджи
да порастне и да вземе решение.

(101) Като порастнал, Тунджи
оценил благородството на чичо си –
сключил мир с него
и дал самостоятелност на Мамил.

(102) Заради добротата на Делим
Тунджи се побратимил с неговия син
и приел
неговото име – Егим.

(103) В замяна Делим
разрешил на част от българите
да останат да живеят
в град Субаш...

(104) Когато Тунджи се върнал
на остров Креш,
при него дошъл
някой си Саран и казал:

(105) “Аз съм твой брат,
син на Тулджи и слугинята –
вече на дъното на пропастта
тя успя да ме роди!”.

(106) В действителност Саран
бил син на един пастир,
който видял смъртта на слугинята
и решил да се възползува от случая.

(107) Той представил сина си,
който се бил родил тогава
за син на слугинята – и му надянал
байгата на слугинята.

(108) Благородният Егим-Тунджи
повярвал на Саран,
макар безспорни доказателства
за родството им да нямало.

(109) За да не се усъмни
никой в това,
Тунджи обявил Саран
за своя съуправител.

(110) В замяна Саран привидно
се съгласил с това, властта
след Тунджи да премине
към сина на Тунджи – Шаръкан.

(111) Но за себе си коварният Саран
решил да не допусне това –
и устроил убийството на брат си
на собствената си сватба.

(112) Саран се женел
за внучката на Кубар,
но тя не знаела
кой е нейният дядо.

(113) Само един неин брат
на име Куксар
знаел за тяхното родство,
но скривал това...

(114) Веднъж Ерабей
имал връзка с Кара-Тимат
и от тази връзка
тя родила дъщеря – Сарби.

(115) Веднъж тя очаровала
със своето пеене Кубар
и родила от него
дъщеря Сарби.

(116) Тази втора Сарби станала
жена на алпа Джомрук
и родила от него
много синове и дъщеря – Сарби.

(117) Кубар криел от всички
връзката си със Сарби,
но един от синовете на Джомрук
го възхитил.

(118) Това бил именно Куксар,
а той имал
толкова силен глас,
че можел да убие с вик.

(119) При това той можел
да очарова хората
със своето пеене
и те следвали неговия глас...

(120) От баща си Джомрук
Куксар наследил умението
бързо да изравя дурбуни
и да се изплъзва от преследване.

(121) Възхитеният от Куксар Кубар
му разказал за това,
че той е негов любим внук,
но му наредил да скрива родството им.

(122) Оттогава Куксар престанал
да се бои от когото и да е –
той бил уверен, че дядо му
ще може да го защити...

(123) Подтикнат от злия Саран,
Куксар, заедно с братята си,
почнал да досажда на сватбата
на жената на Тулджи.

(124) Тунджи се застъпил за Нанай,
но във възникналата свада
побойникът Куксар
пронизал царя с меч...

(125) Като станал цар на Илат, Саран
дал на Куксар Биккен
и той превърнал града
в гнездо на ужасни разбойничества.

(126) Близо до Биккен
имало една клисура –
тук Куксар издебвал
своите жертви.

(127) Когато хората, привлечени
от пеенето на Куксар
влизали в клисурата,
той ги убивал с вик и ги ограбвал...

(128) Синът на Тунджи – Шаръкан –
почнал да порицава царя
за дето търпи разбойника
и бил заловен.

(129) Но хитрият Саран
не екзекутирал любимеца на народа,
а обявил, че иска
да го принесе в жертва на Мар.

(130) Тук вече никой
не можел да му възрази,
защото на Мар пожертвували
всичко най-хубаво.

(131) По заповед на царя направили
един огромен меден бик,
в който поставили Шаръкан
и запалили огън под него.

(132) Но дъщерята на алпа Буран –
прекрасната Джалкън, –
която отдавна обичала принца,
помолила баща си да му помогне.

(133) Буран изстрелял вътре
през устата на бика
една стрела с парченце студ
и така спасил Шаръкан...

(134) През нощта Шаръкан излязъл,
а крилатата Джалкън,
грабвайки го в обятията си,
полетяла с него към баща си.

(135) Когато прелитали
над онази клисура,
те видяли там Куксар
и принцът казал на Джалкън:

(136) “Искам да поставя
край на разбойничествата на Куксар,
но не зная как
да се спася от неговия вик!”.

(137) Джалкън му обяснила:
“Ако облечеш върху себе си
ледените доспехи на баща ми,
неговият вик не ще те убие!

(138) Ако ме вземеш
за жена, то аз
ще ти помогна
да се сдобиеш с тези доспехи!”.

(139) Шаръкан се съгласил
и радостната Джалкън
полетяла към баща си
още по-бързо.

(140) Суровият Буран Ръбай
живеел на остров Буран,
вечно покрит
от снегове и лед.

(141) Когато те долетяли
на острова на Буран,
Шаръкан му поискал
ръката на дъщеря му.

(142) Алпът се съгласил – и Джалкън
по молба на годеника си
измолила от баща си
ледените доспехи за принца.

(143) Като облякъл ледените доспехи,
Шаръкан се отправил към клисурата
и с една точна стрела
повалил Куксар.

(144) Принцът искал да довърши
ранения Куксар,
но онзи внезапно се примолил:
“Не ме убивай, принце!

(145) Аз мога
добре да ти услужа,
ако обещаеш
да ме пуснеш!”.

(146) Помислил Шаръкан –
и, пъхвайки Куксар в един чувал,
го отнесъл в Гюнеш –
старата столица на Илат.

(147) Когато Саран го видял,
той изпратил срещу него
своята войска; а Шаръкан
заповядал на Куксар да вика.

(148) “Ако извикаш както трябва,
ще те освободя,
кълна се в арата!” –
казал му Шаръкан.

(149) Онзи извикал – и от това
не само умряли
Саран и воините му,
но и стените паднали.

(150) След това Шаръкан
станал цар на Илат,
а Куксар освободил –
какво да се прави – бил се заклел...

(151) После той искал отново
да залови Куксар,
но онзи станал по-хитър
и навреме се скривал...

(152) Син на Шаръкан и Джалкън
бил шумният Уран-Буран;
той можел да бяга със скокове
по-бързо от конете.

(153) Уран бил любимец
на дядо си Буран
и често играел с него
на зарове.

(154) Уран също искал
да залови Куксар,
но онзи ловко се изплъзвал
от могъщия внук на Буран...

(155) Но веднъж Уран
все пак настигнал Куксар,
и той, за да се спаси,
се скрил на острова на Кубар.

(156) Уран лекомислено
слязъл на Кубар,
мислейки, че и нему
ще му се размине това.

(157) Уран не знаел, че Куксар
бил внук на Баръс.
Куксар извикал дядо си –
и той ударил Уран.

(158) За щастие в този миг алпът Буран
летял към Уран,
желаейки да го покани
да играят на зарове.

(159) Ръбай успял да измъкне внука си
направо из под удара на Урус –
само няколко искри
паднали върху царя.

(160) Преди тези искри
да успеят да изгорят Уран,
Буран го отнесъл
на далечния си остров.

(161) Там, в страшния студ,
искрите престанали да парят
и затова Уран останал
на остров Буран завинаги.

(162) Самият той с лекота
понасял студа –
нали цар Уран бил
внук на самия Буран.

Егим и неговите потомци

(1) След изчезването
на цар Уран-Буран
на трона на Илат трябвало
да възкачат неговия син Егим.

(2) Но братът на Егим – Могез –
му показал
в своето подземие
една прекрасна жена и казал:

(3) “Ако ми отстъпиш
властта над Илат,
в замяна на това
аз ще ти я дам!”.

(4) Тази жена била Бозби,
която самият Нар-Мар
наричал своя дъщеря
и не знаел как да й угоди.

(5) Веднъж Бозби поискала
да види Земята
и без разрешението на Мар
избягала от Балкан.

(6) В облика на прекрасна кошута
тя почнала да се разхожда
в една красива гора,
когато неочаквано Могез я заловил.

(7) Веднъж той бил намерил
един пръстен на алпите,
изгубен от един алп –
хората нямали такива.

(8) Камъкът на този пръстен
почвал да свети и казвал
какъв алп
се намира наблизо.

(9) Този пръстен посочил
на коварния Могез,
че в ръцете му е попаднала
самата Бозби.

(10) Зарадвал се Могез на сполуката
и решил с нейна помощ
да завладее и царството,
и да стане неуязвим за всички.

(11) Той затворил Бозби
в една пещера със здрава решетка
и поканил там
своя брат Егим.

(12) Погледнал Егим Бозби
и тутакси се влюбил в нея.
За миг забравил за царството
и за всичко друго.

(13) Не можела горката Бозби
да му каже за себе си, –
нали по молба на Турун-Аби
тя била сътворена няма.

(14) Когато влюбеният Егим
се отказал от властта
и цар станал Могез,
злодеят задействувал капана:

(15) предложил на Егим
да вземе Бозби,
а когато той се спуснал в дурбуна,
зазидал подземието.

(16) След това Могез
съобщил на Мар следното:
“Дъщеря ти е в моя дурбун,
но не се гневи на мен!

(17) Залови я със измама
моят зъл брат Егим
и пожела веднага
да я обезчести.

(18) На мен заповяда, боейки се от теб,
да го затворя с нея
в моя дурбун – и аз,
боейки се от него, го направих.

(19) Но заради теб
направих тъй, че тя
да се окаже там
зад здрава решетка.

(20) Егим не може
да я хване,
но може да я убие
със своето оръжие.

(21) Егим ми заповяда
да ти предам:
“Нека никой – нито алп, нито човек
не смее да се приближава до Креш.

(22) Нека от небето
Кубар да пази Креш;
нека по морето и под него
Чулман да пази острова.

(23) Нека ветровете не духат
в посока към Креш,
а Чулман пропуска
само корабите на Могез.

(24) А ако тези условия
бъдат нарушени,
то аз със собствената си ръка
ще убия Бозби!”.

(25) Всичко това Егим ми заповяда
да ти предам:
о, велики Мар,
не се гневи на мен!”.

(26) Като чул за тези условия,
Мар помръкнал,
но нямало какво да прави
и той ги приел заради Бозби.

(27) Но дворецът му
почнал да се оглася
от неговите ридания и вопли –
и животът в Балкан станал тежък.

(28) А Могез, съобщавайки на брат си,
че е разгневил Мар
и затова на Земята
го очаква отмъщението на алпите,

(29) заживял спокойно
на своя остров,
напускайки го
само за събирането на данъка.

(30) Великите алпи, на които Мар
наредил да охраняват Креш,
почнали да го правят,
но с голяма неохота.

(31) Виждайки, как мъжът й се измъчва,
Турун-Аби го съжалила
и почнала да търси начин
да освободи Бозби.

(32) А в онзи дурбун
имало още една пещера,
в която се пазел
неугасимият огън.

(33) След като Иджик
взел малко от него
за Аратеб, Тангра
поставил тук пазач.

(34) Пазачът бил Джар-Буга,
сина на Мал Угер,
който не се подчинявал на никого,
освен на Всевишния.

(35) И този Джар-Буга
се влюбил в Бозби
и не допускал никого
близо до нея.

(36) Могез се надявал,
че Джар-Буга
веднага ще убие Егим,
но той съжалил принца.

(37) Самотно му било
в дълбокия дурбун,
а разговорите с Егим
го развличали.

(38) Никой не търсел на Земята
и Егим – защото той
бил непостоянен човек
и нямал жени и приятели.

(39) Той имал син Джучи-Джучим,
но бременната му майка
той бил изоставил още в младостта си
и те не се познавали.

(40) И тъй, Турун-Аби
с помощта на Чакчак
намерила Джучим и го попитала
дали не иска да отмъсти на баща си.

(41) Джучим, разсъдлив младеж,
сериозно й отвърнал,
че иска, но първо
трябва да убие Куксар.

(42) “Съвсем не могат
от него да живеят хората,
и аз им обещах
да накажа злодея!” –

(43) обяснил той на Умай;
и тя, сподавяйки усмивката,
казала, че ще му помогне,
ако той й помогне.

(44) Плеснали се по ръцете –
и тръгнали към клисурата,
където се криел Куксар
след поредното разбойничество.

(45) Умай, оставяйки Джучи
в засада сред камъните,
излязла на видно място
и се съблякла гола.

(46) Старият ерген Куксар,
виждайки я, изтръпнал
и, не издържайки,
се измъкнал от цепнатината.

(47) Джучи тутакси стрелял
и още с първата стрела
поразил Куксар –
такъв бил краят на разбойника.

(48) Преди това Буран
бил предупредил Умай
да се пази
от наглия Куксар.

(49) И също бил добавил,
че онзи силно навредил
на неговия любимец Уран,
за което би искал да го накаже.

(50) Умай веднага наредила
на Кулюг-Бала да отнесе
тялото на Куксар
на алпа Буран.

(51) Доволният Ръбай
отнесъл тялото на Мар
и помолил тархана на алпите,
покланяйки се ниско:

(52) “О, Нар, помоли Всевишния
Куксар да стане
пазач на морето
край моите острови.

(53) Защото иначе нямам покой
от злите рибари,
които убиват всичко живо
под носа ми!”.

(54) На Мар, както и на Умай,
се харесвал учтивият
и сериозен Буран –
и той изпълнил молбата му.

(55) Тангра превърнал Куксар
в алпа Кук-Нерге
и оттогава Куксар
плува сред онези острови:

(56) плаши рибарите
с гръмкия си рев,
а когато те са алчни,
потапя ги и разкъсва техните мрежи.

(57) Понякога Буран Ръбай
милостиво го кани
да поиграят на зарове –
и те играят тримата.

(58) Буран носи на Уран
тревата на дълголетието –
и затова той, казват
е жив до ден-днешен...

(59) А за Джучи
Умай превърнала един камък
в тялото на Куксар, за да
може да покаже плячката на хората.

(60) Сега Джучим
трябвало да помогне на Умай.
Той се уговорил с нея,
че ще замине за Креш.

(61) За целта той
се присъединил към робите,
които билишците изпращали
на остров Креш.

(62) Там той възнамерявал
да убие Егим
и да освободи Бозби
за радост на Мар.

(63) “Но как да се промикна в пещерата,
в която се крие Егим?” –
попитал Джучи преди
отплаването Айрам.

(64) “Всички роби Могез
принася в жертва на Джарбуга,
боейки се, че той може
да излезе навън и да го убие.

(65) Тези роби
падат в една пропаст,
когато вървят по пътечка
с падащи камъни.

(66) Ще ти дам едно перо
и то ще те преведе
по онези камъни,
които не падат.

(67) Там, в дурбуна,
ти ще намериш Ибер,
ще го покажеш на Джар-буга
и той ще те пропусне!” -

(68) обяснила Умай на Джучи
и му дала
едно перо от жерав,
което светело в тъмното...

(69) Когато Могез вкарал робите,
които довели в Креш
в страшното подземие,
те почнали да падат надолу...

(70) А още на кораба
Джучи се запознал
с една робиня –
и се влюбил в нея.

(71) Когато те тръгнали
по тъмното подземие,
той хвърлил перото
и я взел за ръка.

(72) Те преминали по пътя,
който посочвало
летящото напред перо –
и останали живи.

(73) Перото показало на Джучи
къде е скрита брадвата Ибер –
и когато се появил Джар-буга,
Джучи му показал Ибера.

(74) Джар-буга познал брадвата,
с който Умай го освободила
от утробата на Желязната Крава
и смирено се отдръпнал.

(75) Скоро Джучи видял
един брадясал, мръсен дрипльо –
и замахнал с брадвата,
за да го убие.

(76) Но Джар-буга, който можел
да разпознава много неща,
казал на Джучи: “Нима ти
ще можеш да убиеш баща си?”.

(77) Джучи се засрамил
и насочил удара
срещу здравата решетка -
и тя се пръснала на парчета.

(78) Тогава Бозби била освободена
и прегърнала Егим;
тя му съчувствувала –
нали и той бил пленник.

(79) Учудил се Джучи на това
и тогава Егим
му разказал
как бил попаднал в дурбуна...

(80) Зарадвал се Джучи,
че не е убил баща си
и му казал на свой ред,
че е негов син.

(81) Заридал Егим от радост,
възхитен от младия бахадир –
бащинските чувства
се пробудили в него.

(82) Прегърнал той сина си –
и тогава заплакал и Джучи:
синовната любов към баща му
сгряла неговата душа.

(83) Самор, която незабележимо била там,
се измъкнала навън
по своите си ходове
и съобщила на Умай за всичко.

(84) Турун-Аби веднага
заповядала на злия Могез
да отвори дурбуна
и да освободи хората от него.

(85) Могез, като видял,
че плановете му пропаднали,
наредил на воините си
да разчистят входа.

(86) А когато Бозби
с приятелите си
се появила на входа,
Могез наредил да стрелят по тях.

(87) Почнали воините да стрелят,
но Умай била нащрек;
тя отдавна разбрала всичко
и постъпила тъй:

(88) Накарала стрелите да се забият в онези,
които ги изстрелвали –
и още първата стрела
убила злия Могез.

(89) А Егим, като излязъл от пещерата,
тутакси ослепял:
дългото седене в пещерата
отслабило очите му.

(90) И тогава Егим казал:
“Сега нямам какво
да правя на Земята,
ще остана в пещерата!”.

(91) Зарадваният Джар-буга
запалил за него
такъв ярък огън,
че той почнал да вижда сенките.

(92) Почнали те двамата
да убиват времето в пещерата,
като си разказват един на друг
разни истории...

(93) Тогава народът
избрал за цар
младия бахадир Джучим –
последния принц.

(94) Джучи се оженил за робинята,
която бил обикнал
и с нея често
посещавал баща си и Джар-буга.

(95) Когато Егим умрял,
то Всевишният
по молба на Джар-буга
го превърнал в алп.

(96) Егим станал алп на жалостта
и понякога, невидим,
той излиза от пещерата
и събужда жалостта у хората.

(97) Нали мнозина биха искали
да ги обикнат техните
родители и деца –
те се надяват на Егим.

(98) Но Егим не успява
да помогне на всички:
бавно ходи той, -
нали е слепец.

(99) Да и освен това,
като идва при едни,
той по пътя помага и на други –
нали навсякъде хората се нуждаят от жалост...

(100) Джучим пренесъл
столицата на Илат в Биккен,
там му се родил син, -
бъдещият цар Джаим...

(101) След Джаим управлявал
синът на Джаим – Балим,
който за разлика от баща си
бил лекомислен.

(102) Като изразходил хазната си
с лов, пирове
и забавления със жени,
той изпаднал в нужда от средства.

(103) Балим не се решил
да повиши данъците,
а предпочел да тръгне
по друг път.

(104) Този път му подсказал
цар Джилки Мърджалъш,
за чиято дъщеря – Агъш –
той бил женен.

(105) Тъстът му предложил:
“Хайде заедно
да нападнем богатия Мамил
и да завземем там добра плячка!”.

(106) На Балъм се харесало
предложението на тъста му –
и те двамата почнали
да нападат Мамил.

(107) В първата война
Балим извадил
хиляда отряда –
и получил прозвището Меналай.

(108) За да бъде
по-близо до тъста си,
Балим пренесъл столицата
в град Атряч...

(109) От дъщерята на Мърджалъш
Балим имал двама сина –
Джаръм и Талай...
Талай станал следващия цар.

Как проклятието на Умай тегнело над рода на Талай

(1) И Талай, и неговият син Балавъз,
и синът на Балавъз – Атряч,
които царували по-късно,
също воювали с Мамил.

(2) В същото време Джаръм,
неговият син Ак-Талай
и синът на Ак-Талай – Джамил –
работели в Биккен.

(3) Джаръм бил
добър ковач,
Ак-Талай – орач,
а Джамил – пастир.

(4) Те се считали
за субаги на Биккен,
но командували само тогава,
когато имало война.

(5) Животът на безделниците
почива на разбойничество и грабеж –
защото безделниците
нищо не произвеждат.

(6) Настъпва време, когато
на разбойниците почва да се струва,
че всичко им е позволено –
и те нарушават всички обичаи.

(7) Беззаконието ги води
направо към страшната гибел –
но те не могат да бъдат спрени:
мислят се за всемогъщи.

(8) Талай, пропилял богатствата
на не един мамилски град
и потънал в разврат,
почнал да подозира жена си в измяна.

(9) Тя била невинна,
тиха и скромна,
но извергът я убил
и изял тялото й.

(10) Тогава Турун-Аби казала:
“Проклинам рода на Талай!
Нека Талайците в Илат
измрат всички до един!”.

(11) Синът на Талай – Балавъз –
се скарал с баща си
при подялбата на плачката
заради една красива кана.

(12) Тя била подхвърлена на бащата
от самата Умай-биче,
и синът обвинил Талай
в укриване на плачка.

(13) Когато почнали да се бият,
Балавъз извадил чиркеса
и пронизал с него
жестокия си баща.

(14) Като станал цар, той почнал
да обезчестява девиците,
отнемайки ги
от ридаещите от мъка родители.

(15) Вече обезчестени, той ги продавал
на ловките бейнекски търговци.
Не издържала Умай
и решила да прекрати това.

(16) Със своите умайджанки
тя издебнала Балавъз
в едно закътано място
и го насякла на парчета.

(17) А синът на Балавъз – Атряч,
за да овладее
жената на брат си Къдан – Зара –
заклал Къдан като овца.

(18) Зара била миджанка,
а техните девойки, както се знае,
са лишени от разпътство
и прекрасни на вид.

(19) И бременната Зара успяла
да избяга при къзъл-джирците.
Скривайки това, че е царица,
Зара се омъжила за един джирец.

(20) Джирците го наричали Гидж,
а българите – Иджим;
той търгувал с българите
и получил прозвището Гидж-Ас.

(21) Когато почнали да търсят Зара,
Гидж почувствувал нещо нередно
и се преселил в рода си
в Къзъл-Къп.

(22) Всевишният не пожелал
Зара да роди
от неправедния Къдан –
и тя родила Камък.

(23) На мястото на раждането
поразените хора на Гидж
устроили карамаджа Алат,
защото наричали Илат “Алат”.

(24) Зара предала на Гидж
книгата на наставленията на Тангра,
която бил написал Раджил Авар;
джирците го наричали Авар-Кам.

(25) Гидж превел книгата
на езика на джирците
и почнал да я чете
на своите съплеменници.

(26) Те повярвали в наставленията на Тангра
с истинска вяра
и оттогава славели
Всемогъщия Тангра.

(27) Гидж-Ас Иджим построил
на новото място
първия град Нау-Бут
и основал бейлик.

(28) Гидж-Ас записал
тези закони на джирски
в един ъратът – и бил наречен
заради това Ъратът.

(29) Враговете, които му завиждали,
прогонили рода му
на края на света, където той
основал бейлика Имен;

(30) защото тамошните хора
наричали Илат “Имен”
и Гидж-Ас, който дошъл оттам,
бил за тях именец...

(31) Но скоро този бейлик почнали
да наричат с името Иджим.
Той бил процъфтяващ
и почнали да считат: “Иджим – това е раят”.

(32) Част от мамилците също последвала
наставленията на Иджим
и образувала свой бейлик,
който нарекла Кара-Имен.

(33) Разпространила се истината,
която познал Иджим
и в Къзъл-Къп,
и в славния Джир.

(34) Сетне истината
дошла и в земята на кайлъйците:
тук дори някои царе
я възприели.

(35) Затова те станали силни –
а истината донесъл Миджак,
който се представил
за потомък на Гидж и Зара.

(36) Хората му повярвали
и го направили цар,
но тогава той изопачил истината
и хвърлил страната в бездната на бедствията.

(37) Оттогава
несправедливостта царува
в земята на кайлъйците,
макар и Миджак да е загинал.

(38) На злото помогнал и Лямдиу –
той се опитал със сила
да изкорени истината –
по внушение на Яга.

(39) Лямдиу, синът на Лекдиу, взел
една част от царството Бут
и там образувал
своя бейлик Лабът.

(40) Той събрал в него
всякакви отрепки, поради което
думата “лабът” почнала да значи
“бурен, боклук и отрепка”.

(41) Заедно с тези отрепки
Лямдиу завладял Джир
и дори Къзъл-Къп –
и навсякъде изтребвал българите.

(42) На мястото на българските улугбекове
той поставял лабътски,
които зверствували така,
че “лабът” почнало да означава “ужас”.

(43) Една част от джирците тогава дори
се подчинила на лабътците,
които изпълнили Джир
и Къзъл-Къп.

(44) Пръв Аудан
разбил Лямдиу
и го принудил да бяга,
но лабътците му останали.

(45) Аудан искал да изтреби
лабътската мерзост,
но Даргий строго му забранил
да закача лабътците.

(46) Защото лабътците почнали –
най-коварни от коварните –
да прославят Даргий
и това му се понравило.

(47) Даргий отново подчинил
джирците на лабътците,
но за щастие скоро
паднало господството на Даргий.

(48) Веднага изчезнали лабътците –
така изведнъж изчезва
мракът, когато на Небето излиза
тарханът на алпите Мар...

(49) А в град Атряч –
столицата на Илат –
родът на Талай
бил измъчван от нещастия.

(50) Синът на Къдан – Егил,
също обзет от похот,
убил Атряч, за да може
да преспи със жена му.

(51) Синът на Атряч – Аяк Агамумин
избягал от столицата в Биккен.
Джамил радушно го приел,
а онзи завзел града му.

(52) Като събрал войска
от търсачи на лесна плячка,
Агамумин тръгнал срещу Атряч
и убил Егил.

(53) А синът на Агамумин – Урус –
уморил окования
нещастен Джамил,
като не му давал храна.

(54) Заедно с Джамил
злодеят Урус искал
да умори и сина му –
благородния Буджим.

(55) Но Буджим не напразно бил
опитен билкар,
поради което бил наречен
Боян-Буджим.

(56) Той изял една трева
и станал сякаш мъртъв.
Хвърлили тялото му в един овраг,
а той скоро оживял.

(57) Буджим събрал народа
и помолил хората
да му помогнат
да прогони враговете.

(58) Но храбреците по това време
вече всички били загинали във войните
и тогава Боян дал на плахите
своята отвара.

(59) Като изпили отварата, плахите
се почувствували
като страшни лъвове
и тръгнали след него срещу Урус.

(60) Урус, надсмивайки се над селяците,
излязъл от Биккен,
за да ги разгони –
и бил убит в схватката.

(61) За да се забрави за Урус,
заровили го тайно
на едно място –
така загинал той.

(62) А в Атряч
дъщерята на Егил,
обезчестена от Агамумин,
отровила нечестивеца.

(63) Тогава илатците,
потресени от всичко това,
избрали за цар Буджим –
и се възцарило спокойствие.

(64) Не бил жесток
Боян-Буджим –
запазил той живота
на сина на Урус – Халджа.

(65) Но му казал:
“Ако искаш – остани,
но над твоя род в Илат
тегне проклятието на Умай.

(66) Ако не искаш
да загинеш като баща си,
замини надалеч
от нашата земя!”.

(67) Халджа заминал
в далечния край на Капдаг,
където получил от Лекдиу
областта на пленените мамилци.

(68) Но и там той
не пожелал да се разкрие
и се нарекъл
с ново име – Навър...

(69) След царуването на Буджим
последвали царуванията
на неговия син Булем
и сина на Булем – Джалъш.

(70) Сетне на трона на Илат
седели: синът на Джалъш – Джанъш,
и синът на Джанъш – Баим,
и синът на Баим – Канджар.

(71) За нещастие Канджар
се оженил за девойка
от рода на Навър,
която се казвала Кашандар.

(72) Неин баща бил Савър,
баща на Савър – Магър,
а баща на Магър – Даир,
синът на Халджи Навър.

(73) Проклятието на Умай-биче
тогава паднало
върху потомците на Канджар
и започнали нещастията...

(74) След Канджар царувал
неговият син Банджар;
при него биркам бил
по-малкият му брат Сардък.

(75) Веднъж същият този
биркам Сардък
неволно се оженил
за една красива убърка.

(76) Три дни
след сватбата
жената на биркама Сардък
вече родила едно убърче.

(77) Убърчето почнало
бързо да расте
и след седмица
вече почнало да ходи.

(78) Учуденият Сардък изпратил хора
при старицата Бай-Тимат,
за да я попита за това –
и слугите довели ясновидката.

(79) Като чула тази история,
Бай-Тимат казала на Сардък:
“Твоята жена е убърка
и е родила велико зло!

(80) Ако ти още сега
не убиеш убърката и убърчето,
ще загинеш ти самият,
и ще погубиш цялото царство!

(81) А най-добре е, ако вие,
потомците на Канджар,
напуснете Илат, защото тук
ви заплашва проклятието на Умай!”.

(82) Сардък, който безумно обичал убърката,
изпаднал в ярост,
и, като извадил меча,
се нахвърлил срещу Бай-Тимат.

(83) За нейно щастие,
когато побягнала
от разбеснелия се биркам,
наблизо минавал Алабуга.

(84) Пред Аспарък Себер
тичало кучето му Алабай,
което заръмжало
и накарало Сардък да спре.

(85) Дотичала Бай-Тимат
до едно безопасно място
и едва успяла
да успокои дишането си.

(86) Там я намерил Алабуга
и я попитал: “Сестричке!
Защо дишаш така тежко,
сякаш си бягала от някого?”.

(87) Бай-Тимат се смутила
и излъгала баща си:
“Гонех тук своя овен,
но тъй и не го хванах!”.

(88) Но досетливият Аспарък
веднага разбрал всичко.
Разбрал, но не се издал,
а казал, за да я успокои:

(89) “Тези овни са глупави създания!
Една овца ми разказа
следната история
за тяхната глупост.

(90) Веднъж Лекдиу наредил на робите
да угоят един овен за пир –
той очаквал пристигането
на приятел – Куян Джуанъш.

(91) Робите отвели овена
в отделна кошара
и почнали да го гледат грижливо
и да го хранят обилно.

(92) Узнала за това една овца,
която обичала този овен
и решила да го спаси
с цената на живота си.

(93) Тя намерила дупка в оградата
и му предложила
да си разменят местата,
докато още не е късно.

(94) “Защо искаш това?” –
попитал недоверчивият овен.
“Защото те обичам!” –
отвърнала овцата.

(95) “Лъжеш изцяло! –
гневно заблеял овенът. –
Хората ме обичат, защото
аз съм най-хубавият и красивият.

(96) А ти, уверен съм, си намислила
да заемеш моето място
и с измама да получиш онова,
което аз получавам по право!”.

(97) Заплакала горчиво овцата
и избягала в общата кошара.
А Лекдиу и Куян на пира
изяли глупавия овен.

(98) Глупостта е упорита като този овен –
затова глупавият не ще се спаси,
дори ако го предупредят
за грозящата го беда”.

(99) “Прав си, братко... Нека
всичко да върви по реда си!” –
казала Бай-Тимат,
успокоена от разказа на Алабуга.

(100) Качил Аспарък дъщеря си
на своя кон
и по молба на старицата
я откарал при цар Банджар.

(101) Бай-Тимат разказала на царя
за възникналата заплаха,
но не го убедила
напълно.

(102) “Отсега, - казала тя на Банджар, -
цялото зло на вашето царство
ще се събира в биркамовете,
тъй че пазете се от тях!

(103) Ако един биркам
умре като биркам,
то с него ще умре
и събраното в него зло.

(104) Но ако той стане цар –
то цялото това зло
ще излезе навън
и ще погуби царството.

(105) Затова нека на биркамовете
и на техните деца
бъде забранено да стават царе
и да общуват с царското семейство.

(106) Нека вашите царе
не само не ходят при биркамовете,
не само не ядат при тях
и не празнуват с тях,

(107) но и напълно
да се отделят от тях
и да ги оковат
с верига в пещерите.

(108) Там те ще седят
като роби,
но и ще изпълняват своята служба,
оставайки биркамове”.

(109) От това Банджар
направил някои неща
и забранил на биркамовете и децата им
да заемат илатския престол.

(108) Но той не приковал
Сардък в пещерата
и дори му разрешил
понякога да я напуска.

(109) Оттогава
много български куразбики
почнали да служат
службата си в пещерите,

(110) да се наричат
като хора на пещерите – “оркул”
и дори да се приковават
с вериги към стените на пещерите.

(111) А едва Бай-Тимат отпътувала
за своя любим карамадж Баджту,
където обичала
да си почива и да гадае,

(112) когато при цар Банджар
пристигнал пратеник на Сардък
и му придал
следните слова на биркама:

(113) “Ти не беше при мен на празника
по случай второто наричане,
затова посети нашия празник
на качването на сина ми на кон!”.

(114) Пратеникът добавил към това,
че горкият му брат Сардък,
казвайки това,
плачел, ридаейки.

(115) С това той
трогнал цар Банджар
и го убедил
да отиде при него.

(116) Но все пак царят
съставил завещание
в полза на сина си Йолъг
и взел със себе си много хора...

(117) По време на празничния пир
събралите се на него убъри
внезапно се превърнали в свирепи чудовища –
глигани, чакали и кан-тулуки.

(118) След това те,
заедно с родствениците си – имегени,
се нахвърлили върху гостите и изяли
Банджар, Сардък и всички останали.

(119) Но убърите и имегените
не спрели дотук,
и вече порастналото убърче
ги повело срещу столицата на Креш – Гюнеш.

(120) Заварените неподготвени гюнешци
също били изядени,
след което участта им споделили
всички останали жители на острова.

(121) Само тримата синове на Банджар –
Йолъг Катраг, Утиг и Ялаш –
успели да се спасят и да отплават
за остров Кубар.

(122) Тук обичал да си почива Кубар
и никой – нито хора, нито алпи –
не се решавали да приближат острова,
за да не разсърдят страшния алп.

(123) Но децата на Банджар се приближили
и Ялаш се примолил:
“О, велики алпе Кубар,
повелителю на Небесните Води и Мълнията!

(124) Съжали нас, бедните изгнаници,
които убърите и имегените
прогониха от родната земя,
или пък ни порази веднага!

(125) По-добре ние, които те почитаме,
да загинем под удара на Саръджа-та,
отколкото да бъдем изядени
от убърите и имегените!”.

(126) А следва да се каже,
че Урус Баръс-Бабай
завиждал на своите братя,
които много хора почитали.

(127) Затова, когато Кубар чул
молбата на синовете на Банджар,
той решил да ги защити, за да
увеличи броя на почитателите си.

(128) Скоро пред братята
се появил Кулюг-Бала
и предал следните думи
на великия алп Кубар:

(129) “Ако се съгласите да ме почитате
както другите хора почитат
двамата ми братя,
тогава, тъй да бъде, ще ви защитя!”.

(130) Синовете на Банджар
се заклели да почитат Баръс –
и Кубар тутакси
тръгнал към Креш.

(131) Там той загърмял страшно
и с няколко удара на Саръджа-та
унищожил всички
убъри и имегени...

(132) Но не помогнало това
на рода на кимерците:
проклятието на Умай
изтребило кимерците в Илат.

превел от руски; Зенд Буржан Колобър