Революция – Контрареволюция – Традиция

Автор: Юлиус Евола

Източник: „Човеците посред руините“, гл. I

В наши дни различни сили се опитват да намерят средства за организиране на защита и съпротива пред натиска на крайните форми на съвременния хаос, действуващи днес в обществено-политическата област. Важно е да се разбере, че тези усилия ще се окажат напразни дори в качеството на проста демонстрация на сила, ако се ограничат с опровержението на чисто повърхностните проявления на злото, вместо да унищожат самите му корени, т.е. – в рамките на историческия отрязък, в който е ограничено нашето изследване – онези подривни сили, които бяха задействувани в Европа от революциите от 1789 и 1848 г.

Трябва да се научим да различаваме това зло във всичките му образи и през всеки стадий на неговото проявление. Основният проблем обаче се състои в това, съществуват ли все още хора, способни решително да скъсат с всички политически партии и идеологии, чието възникване пряко или косвено е свързано с идеите, развитието на които води от либерализма и демокрацията към марксизма и комунизма. Ако подобни хора все още са се запазили, трябва да им се посочи точното направление, да им се даде една здрава основа във вида на общ мироглед и ясна доктрина за държавата.

За целта би могло в качеството на лозунг да се използува понятието „контрареволюция“. Но революционните корени вече са останали в далечното минало и практически са забравени, подривните сили са се укрепили в повечето действуващи понастоящем институции от толкова отдавна, че вече изглеждат като нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. Съответно и даденият лозунг е изгубил своята действеност, тъй като е приложим само към последния етап, в който световните подривни сили се проявяваха под облика на революционния комунизъм. Затова изглежда по-уместно да бъде използуван друг лозунг – реакция.

Липсата на страх от това, да се признаеш и, следователно, да се провъзгласиш за реакционер, ще стане своего рода пробен камък. От доста отдавна левите кръгове са направили от думата „реакция“ синоним на всевъзможно беззаконие, безчестие и позор; те не пропускат и най-малката възможност да заклеймят като „реакционни“ онези сили, които не желаят да участвуват в тяхната игра и да плават по течението, в което, според мнението на левите, се състои „историческият смисъл“.

Но ако за последните това е естествено, то по съвършено друг начин стои въпросът в случая, когато тази дума предизвиква тревога сред представителите на така наричаните десни или „националната опозиция“, причина за което, като правило, е липсата на политическо, интелектуално, а понякога и просто физическо мъжество. Обвинят ли ги в „реакционност“, те тутакси започват да протестират, да се оправдават, считайки се за задължени да докажат, че това обвинение не съответствува на действителността.

Необходимо е да се разбере следното: докато едни „действуват“, способствувайки напредъка на подривните сили, нима ние можем да си позволим да не „противодействуваме“, да не реагираме, задоволявайки се с безметежното съзерцание на ставащото и мърморейки: „чудесно, продължавайте“, с което играем в полза на собствените си противници?

От историческа гледна точка може само да се съжалява, че „реакцията“ не е възникнала тогава, когато злото е било още в зародиш и е могло да бъде отстранено, изгаряйки с нажежено желязо основните огнища на заразата, което би избавило европейските нации от невиждани бедствия. Но всички опити за реакция се оказаха частични или малодействени, липсваше им както нужните хора, така и съответните средства и доктрини.

Следователно днес се изисква образуването на един нов, непримирим фронт, който да прекара ясна граница между приятелите и неприятелите. Ако всичко все още не е загубено, то бъдещето съвсем не принадлежи на тези, които са готови да се задоволят с мъгляви и упадъчни разсъждения. Бъдещето принадлежи на този, който има мъжеството да заеме една радикална позиция – позицията на „абсолютното отрицание“ и „висшето утвърждение“ според израза на Донозо Кортес.

Несъмнено думата „реакция“ сама по себе си има определен отрицателен привкус – този, който реагира, противодействува, не владее инициативата. Затова нашата задача е не просто да възпрепятствуваме осъществяването на плановете на противника, но най-вече да издигнем една собствена система от позитивни ценности. Двусмислеността ще изчезне, ако я свържем с концепцията за „консервативна революция“, която подчертава динамичния аспект.

Според израза на Жозеф дьо Местр става дума не толкова за „контрареволюция“, колкото за действие „обратно на революцията“, т.е. положително и обърнато към изворите. „Революция“ произлиза от re-volvere – движение, връщащо към началото, към корените.

Ако искаме да използуваме идеята за „консервация“, нужно е уточнение какво именно ще се съхранява, тъй като днес е останало твърде малко от онова, което действително го заслужава. Левите често представят консерваторите като защитници на интересите на капиталистическата буржоазия и така създават „лъжлива цел“.

Истинският революционен консерватор е верен на принципите, а не на отживели учреждения. От висшите принципи могат да израснат нови форми, които осигуряват приемственост независимо от историческите промени.

Аксиомата на революционно-консервативното мислене твърди, че за висшите ценности не съществува „ставане“. Диаметрално противоположен е подходът на революционера, за когото всичко е продукт на епохата и обстоятелствата.

В Италия липсва истинско традиционно минало и обръщането към принципите носи по-скоро идеален, отколкото исторически характер. Затова възстановителната революция трябва да бъде преди всичко духовно явление.

Що се отнася до понятието „революция“, може да се говори за него само като за „отрицание на отрицанието“ – настъпление против ненормалното положение с цел възстановяване на реда. Опасно е обаче да се приеме прогресистката илюзия, че всяко ново е по-добро от старото.

От едната страна стоят онези, които признават неизменни принципи; от другата – вярващите единствено в бъдещето и в хаотичното действие. Лозунг за първите става Традицията в нейното динамично разбиране.

Що се отнася до обръщането към фашисткия период, ако днес има смисъл да се защитават определени идеи, то те трябва да се защитават не като „фашистки“, а доколкото изразяват по-висши и постоянни принципи на европейската традиция.

Бележки

(1) Вж. изследването на А. Мьолер „Консервативната революция в Германия през 1918–1932 г.“ (Щутгард, 1950).

(2) Вж. книгата на автора „Il Fascismo – Saggio di una analisi critica dal punto di vista della Destra“ (Roma, 1964).

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент – бурджан колобър