Върховната власт – Авторитетът – Империята

Автор: Юлиус Чезаре Евола

Източник: „Човеците посред руините“, гл. II

Основата на всяка истинска държава е трансцендентността на нейното начало, т.е. на принципа на върховната власт, авторитета и законността. Тази най-важна истина в различни форми се е проявявала в течение на цялата история на народите. Отричането ѝ е признак на подценяване или най-малкото – изопачаване на истинското значение на всичко това, което съставя политическата реалност.

В цялото многообразие на формите ѝ неизменно – като някаква „константа“ – присъствува представата за държавата като за нахлуване и проявление на висшия порядък под формата на властта. Затова всяко истинско политическо единство представлява въплъщение на идеята и властта, с което се отличава от всяко прагматическо единство, „естествено“ или основано върху „естественото право“ обединение, обусловено главно от социално-икономически, биологически, утилитарни или евдемонистични фактори.

По този начин има смисъл да се говори за сакралния характер на принципа на върховната власт и могъщество – т.е. на държавата. Нещо повече, именно към областта на сакралното се отнася древноримското понятие imperium, което не толкова описва системата за териториално наднационално владичество, колкото отразява чистото могъщество на повелята, почти мистичната сила и auctoritas, присъщи на онзи, който осъществява дадените функции.

Може да не се признава принципа на върховната власт, но ако го признаем, трябва същевременно да признаем абсолютния му характер. Властта, представляваща същевременно авторитет – вечният авторитет, ако се изразим в римски стил – трябва да притежава „директивния“ характер, присъщ на последна инстанция.

Ако този център липсва, всяко политическо обединение се превръща в едно чисто механично съединение, временно образувание, докато разглежданата от нас власт е свързана с трансцендентното ниво, единствено способно да ѝ даде основание и да оправдае нейното съществуване в качеството на висше, независимо и първично начало.

„Юридическата“ теория на висшата власт във всеки неин вид се отнася най-вече за caput mortuum, т.е. разглежда едно състояние, свойствено на умиращия политически организъм. От което следва принципът princeps a legibus solutus – „властелинът е свободен от закона“.

Държавата не е израз на „обществото“. Социологическият позитивизъм, който свежда държавата до общество, е белег за регрес и натуралистична инволюция. Той преобръща всички правилни отношения и лишава политиката от нейния изначален и сакрален характер.

Областта на политиката се определя с помощта на йерархични, героични и идеални ценности, отричащи устремеността към плътското и чисто материалното. Истинските политически цели имат абсолютен характер и са свързани с висшето измерение на живота.

Различието между политическото и социалното ниво е основополагащо. Колкото по-изразено е то, толкова по-високо е метафизическото напрежение в държавата и толкова по-близък е образът ѝ до един организъм от висш тип.

При първоначалните цивилизации това различие се проявява особено ясно. Индивидът е преминавал през обреди на преход, чрез които е напускал чисто природното състояние и е встъпвал в „мъжкото общество“, носещо воински и сакрален смисъл.

Тази схема съдържа основните категории на всяка истинска държавност: откъсване от природното и включване във властта като заповядващо начало. Когато тези значения изчезнат, вече не съществува нито държава, нито политическа класа в традиционния смисъл.

Държавата се намира под мъжкия знак, а обществото и народът – под женския. Майчиното царство е свързано с биологическите и материални страни на съществуването, докато мъжкият принцип е носител на реда, закона и имперската идея.

В по-късно време тези идеи се въплътили в монархическите общества, основани върху божественото право. С разпадането им настъпил упадък на върховната власт и завземане на политическата област от света на демоса – това е същността на демокрацията и социализма.

Идеята за нацията принадлежи не към политическото, а към биологическото ниво. Преходът от формулата „по Божията милост“ към „по волята на нацията“ означава преход от един свят в друг.

Нацията съществува единствено благодарение на държавата – тя е нейна форма, а не източник. Когато политическото ядро отслабне, нацията се превръща в маса, а властта преминава към демагози и слуги на тълпата.

Системата на всеобщото избирателно право обрича господстващата класа на израждане, тъй като я принуждава да се съобразява с най-низшите инстинкти на мнозинството.

Истинското възраждане изисква създаване на нов елит, подобен на орден, обединен не от кръв и почва, а от вярност към идеята. За тях единствената родина е идеята.

Всичко останало е блато, дилетанство, нереалност и лъжа.

Бележки

(1) H. Wagenvoort, Roman Dynamism, Oxford, 1947.

(2) C. Schmitt, Politische Theologie, München–Leipzig, 1934.

(3) Вмешателството на принципа на върховната власт при необходимост от нови форми на право.

(4) H. Schurtz, Altersklassen und Männerbunde, Berlin, 1902; A. Van Gennep, Les rites de passage, Paris, 1909.

(5) Бахофен и Щединг за противопоставянето между държава и нация.

(6) В. Парето, Трактат по обща социология, Флоренция, 1923.

(7) Г. Моск, Елементи на политическата наука, Бари, 1947.

(8) Девизът на Луи д’Естунвил: „Моята единствена родина е там, където има чест и вярност“.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент – бурджан колобър