Личност – свобода – йерархия

Автор: Юлиус Чезаре Евола

Източник: „Човеците посред руините“, гл. III

Началото на разпада на традиционните политико-социални структури или поне на онези, които все още са били запазени в Европа, съвпада с пришествието на либерализма. След приключването на разюздания и демоничен якобински период първоначално именно под облика на либерализма започват да действуват революционните принципи в рамките на така наричаната революция на третото съсловие. Следователно либерализмът е първото звено във веригата на различните форми на световната подривна дейност.

Затова следва да бъдат разобличени грешките, заложени в тази идеология, произтичащи от „безсмъртните принципи на 1789 г.“, което е предизвиквано не само от една теоретична, но и от практическата необходимост. Днес интелектуалната бъркотия е достигнала такива размери, че либерализмът, който за предишните режими и църквата бе синоним на анти-традиция и революция, в представите на мнозина стана едно „дясно“ движение, което защитава свободите, правата и достойнствата на личността, противостоейки на марксизма и комунизма. Двусмислеността, присъща на едно подобно положение на нещата, може да послужи като отправен момент за по-нататъшни разсъждения.

Същността на либерализма е индивидуализмът. В основата на това заблуждение стои объркването на понятието за личността и това за индивида, който, изхождайки от идеята за равенството, безусловно претендира за онези ценности, които в най-добрия случай и sub conditione могат да се отнасят само до личността. Това недоразумение превръща тези ценности в нещо погрешно, нелепо и разрушително.

Да започнем с идеята за равенството. Едва ли е нужно да се казва, че „безсмъртният принцип“ на равенството е пълна безсмислица. Достатъчно е да напомним за основополагащото неравенство на съществата от гледна точка на съществуването. Обаче идеологиите на равенството повдигат принципния въпрос, провъзгласявайки, че хората, дори и да не са равни фактически, са такива не по право – те са равни, но това е неправилно.

Неравенството се отъждествява с несправедливостта; за заслуга и превъзходство на либералната идея се счита това, че тя признава на всички хора равно достойнство. Принципът за „основополагащото равенство на всяко човешко същество“ е свойствен на демокрацията.

Това е едно чисто словоблудство. Става дума не за „благороден идеал“, а за идея, която в буквалния смисъл представлява логически абсурд и води изключително до упадък и израждане.

Преди всичко, понятието за „множественост“ – множественост на индивидуалните същества – логически противоречи на „множествеността на равни същества“. Това онтологически произтича преди всичко от „принципа на неразличимите“, според който „едно същество, във всичко тъждествено на друго такова, е същото това същество“.

Стремежът към равенството на „няколкото“ повлича със себе си противоречивост в понятията, стига само да не се отнася до една съвкупност от неодушевени предмети от серийно производство.

От гледна точка на деонтологията това произтича от „принципа за достатъчното основание“: „За всяко нещо трябва да съществува някакво основание, благодарение на което то е именно това нещо, а не някакво друго“. Следователно, едно същество, във всяко отношение равно на друго такова, е лишено от „достатъчно основание“.

Установяването на неравенството означава преодоляване на количеството и утвърждаване на качеството. Именно в това се състои различието между понятията за индивид и за личност.

Индивидът може да се мисли като проста атомарна единица – число в царството на количеството. Личността обаче е качествено различаващ се индивид със свое лице и природа, които го правят съществено неравен спрямо другите.

Възходящ е всеки процес, който води към усъвършенстване на личността; упадък е превъзнасянето на тъждественото във всички същества. Желанието за равенство е желание на безформеното.

Понятието за „естествено право“ е най-противоестественото от всичко въобразимо. „Достойнството на човешката личност“ може да бъде признато само на онези, които действително го притежават.

Разделението на правата и йерархичната идея произтичат от самото понятие за личност. Древната мъдрост гласи: suum cuique tribuere – „въздайте всекиму дължимото“.

Равенството може да съществува само между равни по ниво на личност. Същото важи и за свободата.

Не съществува една обща свобода, а множество различни свободи. Свободата трябва да бъде качествена и съобразена с природата на човека.

Крайно важно е разграничението между „свобода от“ и „свобода за“. Първата е отрицателна и води до произвол; втората е органична и свързана с призванието.

Справедливо е обществото, в което всеки изпълнява онова, което му е присъщо. Това е учението и на Платон, и на Аристотел, и на схоластиката.

Днес обаче господства не религия на свободата, а нейният фетишизъм.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зенд – бурджан колобър